Градината на пеперудите [bg]

— Знае, че Зара е болна. Смята, че прави нещо мило.

— Това… това…

Някои емоции нямат нужда от превод.

Онзи следобед, докато Градинаря се разхождаше със съпругата си в другия парник, който беше много по-близо, отколкото изглеждаше, Зара с мъка седна на леглото си. Рижата ѝ коса бе потна и разбъркана.

— Мая? Блис? Можете ли малко да ме поразходите?

Сгънахме одеяло и го постлахме в количката, наредихме няколко възглавници под и около нея и стабилизирахме бедрото ѝ, доколкото можехме. Не беше единствената ѝ счупена кост, но определено бе най-болезнената контузия.

— Само една обиколка по коридора — заяви тя.

— Да не си търсиш недвижим имот? — попита Блис и Зара кимна.

Нямаше как да не се чудим в коя витрина ще се озовем, след като умрем. Бях почти сигурна коя Градинаря бе избрал за мен — намираше се точно до Лионет и беше разположена така, че да се вижда от пещерата. Блис мислеше, че ще е от другата ми страна, че трите завинаги ще си висим заедно на шибаната стена, за да могат следващите поколения Пеперуди да ни отбягват и да се страхуват от нас.

Бавно прекосихме коридора, като аз бутах количката, а Блис полагаше всички усилия да стабилизира предницата ѝ. Зара ни спря близо до входа, където ароматът на орлови нокти изпълваше въздуха и се сливаше с миризмата на химикали, носеща се откъм помещение, което никога не бяхме виждали отворено. Също като залата за татуировки, стаята на Лорейн и някогашната бърлога на Ейвъри, стените му бяха полупрозрачни и солидни, с клавиатура, монтирана до здравата врата. Не биваше да сме там.

А и още не бях виждала как Дез въвежда кода си на главния вход.

— Мислиш ли, че ако поискам да ме сложи тук, ще го направи?

— Заради орловите нокти?

— Не, защото всички избягваме тази част. Така няма много да ме виждат.

— Питай го. Най-лошото, което вече може да ти се случи, е да откаже.

— Ако те помоля да ме убиеш веднага, ще го направиш ли?

Огледах празната витрина, защото не исках да разбирам дали говори сериозно. Зара можеше да бъде жестока и да се подиграва на другите момичета, докато не се разплачат, но нямаше особено чувство за хумор.

— Предполагам, че не съм чак толкова добра приятелка — отвърнах накрая.

Блис не продума.

— Мислиш ли, че боли?

— Той казва, че не боли.

— И ти му вярваш?

— Не — въздъхнах и се надвесих към растенията пред входа. — Не мисля, че може да направи разлика. Според мен иска да вярва, че не боли.

— Каква мислиш, че ще е?

— Коя?

— Следващата Пеперуда. — Зара изви глава назад, за да ме погледне. Очите ѝ блестяха от треската. — Не е ходил на лов от дълго време. Не и след Тереза. Беше толкова щастлив заради Дезмънд, че дори не е търсил друга.

— Може и да не отиде да търси.

Тя изсумтя.

В интерес на истината, Градинаря невинаги го правеше. Понякога, след като умреше Пеперуда, не ходеше на лов. Не и докато не загинеше още някоя. Друг път се връщаше с едно момиче, понякога с две, макар да не се беше случвало, откакто аз бях в Градината. Опитите да проумееш защо този човек върши нещата по определен начин бяха проява на безсмислено усилие.