Градината на пеперудите [bg]

— Ще ми се да бях направила повече.

— Правиш каквото е по силите ти. Другото е за тях. — Тя махна с глава към мъжете на входа. — Предполагам, че ще ме видиш след два дни.

— До орловите нокти, така че почти няма да те виждаме — съгласих се едвам чуто. Отново я целунах и излязох от стаята, така здраво стиснала книгата, че кокалчетата на ръцете ми побеляха.

Градинаря се втренчи в плитката, която съвсем очевидно не беше на Зара, после се втренчи в мен.

— Лорейн плачеше — промърмори той. — Каза, че Блис я е нападнала.

— Това е само коса. — Гледах го право в очите. — Не става въпрос за теб или синовете ти. Не сме длъжни да я търпим, когато ни наранява.

— Ще говоря с нея. — Целуна ме по бузата и отиде при Зара, но Дезмънд стоеше на място с озадачен и малко притеснен вид.

— Пропускам ли нещо? — попита ме той.

— Прекалено много.

— Знам, че ще ви липсва, но ние ще се погрижим за нея. Тя ще се оправи.

— Недей.

— Мая…

— Не, ти не знаеш. Би трябвало, видял си достатъчно. Аз обаче знам. Няма да ми казваш, че тя ще се оправи. Точно сега няма да ми говориш изобщо.

Ейвъри беше първородният син на Градинаря, но Дезмънд бе истинският му наследник. Не след дълго щяхме да научим до каква степен е наследил нрава на баща си.

Погледнах назад към Зара, но Градинаря ми пречеше да я видя. Отдалечих се, без да обръщам внимание на нараненото изражение на Дезмънд.

Върнах подноса си в кухнята, изпитах злорадство от подсмърчанията на Лорейн и петсантиметровата ѝ орязана коса, отклоних поканата на няколко момичета да отида при тях и се върнах сама в стаята си. След около час и половина стените се спуснаха. Зара беше прекалено натрошена за прощален секс, а и Дезмънд присъстваше. Свих се на леглото си с пиесата, прочетох бележките в полетата и частично опознах Фелисити Фарингтън.

Около три през нощта стената, която ме разделяше от коридора, се вдигна. Само тази стена. Другите, които ограждаха витрините и стаите на Маренка и Исра, останаха на място. Бяха спуснати от седмици и изпитвах странно, приятно облекчение да не се налага да виждам трупове всеки път, щом отворя очи. Хлопнах книгата върху пръста си и събрах сили в очакване да видя Градинаря на входа с ръка на колана и възбуден поглед.

Но беше Дезмънд. Светлозелените му очи гледаха безумно и наранено по начин, който не бях зървала от месеци. Сграбчи стъклената преграда, за да се задържи на крака, тъй като коленете му трепереха и едвам го удържаха прав. Затворих книгата, оставих я на полицата и седнах на леглото.

Той направи няколко колебливи крачки в стаята и се свлече на колене. Закри лицето си с ръце, след което силно потрепери и се взря в дланите си, все едно се бяха отделили от тялото му. Около него се носеше тежък, кисел мирис — същият, който неизменно долавях, когато се доближавах до орловите нокти до главния вход. Цялото му тяло се разтресе, щом се преви на две и опря чело в хладния метален под.