Тайфуни с нежни имена
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #6
- Год: 1977
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Тайфуни с нежни имена». Краткое содержание книги:
Американецът стои прав, навярно за да не мачка излишно новия си костюм в цвят кавяр, и небрежно облегнат на камината, търпеливо чака. Той знае много добре, че не съм дошъл само за размяната на пленниците, но държи да ми покаже, че не бърза. Аз също не бързам. Особено додето сме тук, в тази екипирана от ЦРУ сграда. Искам да кажа, екипирана с подслушвателни апаратури.
— Не знам трябва ли да ви благодаря за станалото, или мога да си тръгна и без тия светски етикеции — избъбрям, като ставам.
Бентън ме поглежда с едва доловим нюанс на изненада и уловил погледа му, аз правя красноречив жест към вратата в смисъл „нека излезем навън“. Сянката на учудване в черните очи се заменя от сянка на насмешка, но все пак той кима и ние тръгваме заедно към изхода.
— Надявам се, не сте замислили някой глупав трик — подхвърля американецът, когато излизаме на асфалтовата алея.
— Бъдете спокоен — отвръщам. — Тия неща са ваш монопол. Исках просто да избягна апаратурите, с които навярно ви подслушват. Защото у вас, ако се не лъжа, системата е именно такава, нали: всеки подслушва другия.
— Не се грижете за системата ни. В случая тя е съвсем без значение. Не вярвам ние с вас да имаме да си кажем такива неща, дето не бива да стигат до трето лице.
— Ще се убедите, че се лъжете, Бентън. И то само след няколко минути. Една малка разходка из гората — и готово. Освен ако се боите от тъмното.
Той не си дава труд да отговори и ние поемаме бавно нагоре по алеята. Разбира се, не е чак толкова тъмно, та да те побият тръпки и флуоресцентните лампи, макар и поставени доста нарядко, достатъчно ясно осветяват пътя ни.
— Вие имате късмет, Лоран… — промърморва по едно време американецът.
— Това и други са ми го казвали, но за жалост без валидни обяснения.
— Имате късмет, че ви надуших много късно… Че тия разни жени отвлякоха вниманието ми и много късно ви засякох… Иначе отдавна вече щяхте да сте вън от играта…
— А вие какво щяхте да спечелите? Щяхте само да развалите карето ни, това мило и тихо каре, и да се лишите от предстоящия разговор.
И като снишавам тона, казвам:
— Искам да ви предложа нещо, Бентън. Но за да ви го предложа, трябва най-първо да знам от какво всъщност се интересувате — от брилянти или от досиета…
— От целия пакет — отвръща също тъй тихо Ралф и без секунда забавяне, сякаш отдавна е очаквал репликата.
— Ако разполагах с целия пакет, нямаше да бъда вече тук и да водя разговори с вас — забелязвам. — А и на вас, мисля, целият пакет не ви е нужен. Нужни са ви камъните.
— На мене лично, да! — потвърждава американецът. — Само че аз имам и шефове.
— Вижте, Бентън: вие сте професионалист, значи трябва да ви е ясно, че тия досиета вече не струват много нещо, след като ние сме в курса на нещата.
— На мене лично ми е ясно. Само че аз имам и шефове.
— Стига сте ми тикали в носа тия ваши шефове — промърморвам с нотка на раздразнение.
— Вие също сте професионалист, а все пак, изглежда, не разбирате — произнася спокойно събеседникът ми. — След като този малък, но така добре организиран информационен център бе разнебитен от необмислените действия на Гораноф, след като Пенеф на свой ред се провали, след като стана ясно, че най-различни сили по различни подбуди са проникнали в един до вчера строго законспириран сектор, съвсем естествено е моите шефове да настояват за една поне частична реабилитация на службата ми. И тази реабилитация ще трябва да я заплатите вие. Вие лично, а не някой дребосък като онова ваше хипи. И понеже няма с какво друго да я заплатите, ще се наложи да ви вземем живота.
Думите, макар и лишени от евтини заплашителни интонации, звучат достатъчно сериозно, но аз все още не знам доколко са наистина сериозни и доколко Ралф се старае — както е редно в началото на едрия пазарлък — да ми внуши да не си придавам излишна тежест, защото един човек пред прага на гибелта няма особена тежест.
Ние сме стигнали до заобления хребет и от едната му страна, долу в ниското, почива мирно кварталът на вилите, осеян с лампи, хвърлящи къси ярки лъчи върху гъстата листовина на дърветата. А от другата страна тъмнее гората, в която осветената пътека се разтяга като някакъв глух и пуст коридор. Тръгваме бавно по тоя коридор, додето стигаме първата скамейка, онази същата, където бях заварил Виолета с малкото мече в скута.
— Можем да седнем — предлагам.
Ралф поглежда подозрително дървената седалка, попипва я гнусливо с ръка, сетне промърморва:
— Защо не! Сядайте.
Сядам прочее, додето той остава да стърчи до скамейката, за да не би случайно да изцапа тоя великолепен сив костюм с цвят кавяр.