Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
Но и нашите хора кашлят и кихат в тъмната нощ, напрегнато поправяйки повредите в крепостните стени. Кулите и бойниците са студени и влажни и всичкият дървен материал отива за поправките. Дърва за горене могат да се използват само за готвене и за разтопяване на смола и олово. Дори много от латинците са се простудили, въпреки че носят дебели дрехи под студените железни доспехи.
17 април 1453
Днес слугата ми Мануил се появи във Влахернския палат с чисти дрехи и хартия за писане. Не изпитвам недостиг от храна, тъй като венецианците ще ме посрещат гостоприемно на трапезата си дотогава, докато ми е разрешено да остана в двореца. Кардинал Исидор ги е освободил от пости за толкова дълго, колкото трае обсадата. Затова пък император Константин будува и пости така ревностно, че за съвсем кратко време се е изтънил и е пребледнял.
Не се сдържах и попитах Мануил дали някой ме е търсил в моята къща. Той поклати глава отрицателно. Заведох го на стената да му покажа големия бомбард. Турците току-що го бяха подготвили за изстрелване. Гърмът разтърси Мануил, но поне можа със собствените си очи да се убеди, че онази част от стената, в която агаряните се целеха, макар и външно разкъртена, все още непоклатимо си стоеше на мястото. Но много повече от огромния топ го шокира начинът, по който венецианците се бяха отнесли към императорския дворец.
— Латинците не са научили нищо ново — заяви той. — Преди двеста и петдесет години, когато завладяха Константинопол, те използваха катедралата „Света София“ като обор за конете си, палеха огньове по пода, ходеха по нужда където им падне и оставяха изпражненията си по ъглите. На латинската прислуга й се позволяваше да ходи навсякъде из палата, та и Мануил ме помоли да го заведа в Порфирогенетския дворец. Поглеждайки ме лукаво, той рече: Е — Досега нито един плебейски крак не е опетнил неговия под, но моят крак поне е гръцки и с това по-свят от краката на латинските коняри.
Изкачихме се по древните мраморни стълби чак до най-горния етаж и влязохме в една одая, чиито стени бяха покрити с полирани порфирени плочки, гладки като стъкло. Там все още има голямо позлатено легло, пазено от двуглави орли, но балдахина, завивките и всичко останало е вече ограбено. При вида на голата, оплячкосана стая аз почувствах, че в Константинопол вече никога няма да се роди василевс. Мануил любопитно отвори една тясна врата и излезе на малък каменен балкон.
— Десет пъти съм стоял смирено сред тълпата под този балкон в очакване василевсата да роди — сподели той. — Старият император Мануил имаше десет деца. Константин е осмото. Само три останаха живи и нито едно от тях няма син за наследник. Такава е присъдата и волята Божия.
През цялото време Мануил ме гледаше косо със зачервените си очи изпод посивелите си вежди, поглаждаше брадата си и изглеждаше много странен.
— Това какво ме засяга? — промълвих студено аз.
— Никога не съм и предполагал, че кракът ми ще стъпи тук — продължи той, без да обръща внимание на моите думи. — Но римски порфир сам по себе си не може да роди императори. Това си е чисто суеверие. Макар че някои са чували за изоставени жени, които при раждането си за успокоение са стискали в ръка парчеце червен камък.
Той ми посочи един от тъмните ъгли и аз видях, че на места от порфирените плочки бяха отчупени парчета. За момент се пренесох в детството си. Бях малко момче в оградения с високи крепостни стени Авиньон. На небето грееше жаркото провансалско слънце. Държах в ръце пурпурночервено каменно късче. Бях го намерил в бащината ракла, която веднъж той бе забравил отворена. Малко момче, на което се явяваха ангели, стиснало в ръката си червено камъче.
— Духове ли ти се привиждат, господарю? — внимателно попита Мануил, който беше паднал на колене, уж че разглеждаше начупения порфир в ъгъла, а в действителност бе коленичил пред мен с вдигнато нагоре старческо лице. Сивите му бузи потрепваха от възбуда или от зараждащ се плач.
— Сетих се за баща ми — кратко отвърнах аз. Вече не се чудех защо го бяха ослепили. Вероятно беше твърде доверчив в един свят, управляван от жестокост и страх. В древната порфирена одая се задушавах като в каменна гробница.
— Господарю, стар съм и зрението ми хич не го бива — прошепна Мануил. — Пурпурната светлина, изглежда, лъже очите ми. Позволи ми да се докосна до краката ти.
Той протегна ръка и с благоговение докосна краката ми.