Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
— Ако са били мъдри люде, по-мъдри и от нас дори — отвърнах аз, — защо не им вярваш и не последваш техния пример? Каква е ползата за човека, ако подчини природата, но нарани собствената си душа?
Грант ме огледа с неспокойните си, вечно търсещи очи. Меката му брадичка е черна като катран, а челото му е набраздено от прекарани в размисъл безсънни нощи. Той е красив и страшен. Гърмът на големия топ разтърси стените на библиотеката и малки облачета прах заплуваха из процеждащите се през тесния прозорец слънчеви лъчи.
— Не се ли страхуваш от смъртта, Йоханес Ангелос? — попита ме той.
— Тялото ми се плаши — отвърнах аз. — Тялото ми се плаши от унищожение и коленете ми треперят при топовния гръм, но духът ми не се страхува.
— Щеше много повече да те е страх, ако имаше повече опит — заяви той. — Ако беше видял повече смърт и войни, духът ти щеше да се плаши. Само неопитният войник е безстрашен. Но безстрашието все още не е героизъм. Да надвиеш страха — това е геройство.
Той посочи стените наоколо, изографисани с хиляди златни фигури и надписи в цинобър, и огромните, обковани със сребро и украсени със скъпоценнни камъни книги, приковани с вериги към масите за четене.
— Аз се страхувам от смъртта — каза Грант. — Но познанието е по-силно от страха. Моите знания са свързани със земното, тъй като написаното за неземните явления няма практическа стойност. Сърцето ме боли, като гледам тази постройка. Тук лежат погребани последните безценни останки от древната мъдрост. С векове никой не се е сетил да направи дори опис на това, що е събрано тук. Плъхове са изгризали ръкописите в шкафовете. Философите и църковните отци са на почит, но математиката и техниката са оставени във властта на мишките. И този алчен побъркан старец там не може да разбере, че нищо няма да загуби, ако ме остави да се разтършувам из хранилищата в избата и да запаля свещ, за да потърся безценното презряно познание, на което той е пазител. Когато турците пристигнат, тази сграда ще се обвие в пламъци, а с ръкописите ще подклаждат лагерните огньове.
— Ти каза, когато турците пристигнат — прекъснах го аз. — Значи не вярваш, че ще удържим града?
Грант се усмихна.
— Аз меря всичко със земен аршин — отбеляза той. — С аршина на здравия разум. Затуй и не подхранвам в ума си празни надежди така, както по-неопитни и по-млади от мен мъже са склонни да правят.
— Но в такъв случай — удивих се аз, — дори ти ще имаш повече полза от изучаването на Бога и на това, що стои по-високо от земните реалности, отколкото на математиката и техниката. Каква полза можеш да имаш и от най-чудната машина, щом като трябва да умреш? На това Грант отвърна:
— Ти забравяш, че един ден всички ще си отидем. Затуй съвсем не съжалявам, че любопитството ме доведе на служба при императора в Константинопол. Вече видях най-голямото оръдие, което човек някога е изливал, и то дори не се пръсна, когато гръмна. Дори само заради това си заслужаваше да дойда. И аз с радост ще разменя всичките свети писания на отците за две странички от някой забравен Архимедов ръкопис.
— Ти си луд — с неприязън казах аз. — Тази ти идея-фикс те прави по-луд и от султан Мехмед.
Той протегна ръката си към слънчевия лъч, все едно че искаше с дланта си да претегли тежестта на частиците прах, танцуващи в него.
— Не виждаш ли? — рече Грант. — От тези частици прах те гледат очите на красива мома — момиче, чиято усмивка смъртта отдавна е изличила. Сърцето, черният дроб и мозъкът на някой философ също танцуват из тези прашинки. След хиляда години и аз като прашинка ще срещна някой странник по улиците на Константинопол. В този смисъл твоето и моето познание са равнозначни. Позволи ми да запазя знанията, които съм натрупал, и не ги презирай. Знаеш ли, може би в сърцето си аз не презирам твоите?
Всичко в мен се разтресе, но се постарах да запазя спокойствие в гласа си и казах:
— Биеш се на погрешната страна, немецо Йохан Грант! Султан Мехмед би те прегърнал като свой побратим, ако те познаваше.
Той отвърна:
— Не, не! Аз съм част от Запада и се боря за свободата на човека, а не за неговото заробване!