Дъщеря на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимир Вълков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дъщеря на Империята». Краткое содержание книги:
Мара обаче я спря.
— Накоя си има достатъчно грижи — извика тя и махна намусено към отворения параван. Слугинята го затвори припряно, но сянката не помогна. Мара лежеше, потна и пребледняла. През цялата сутрин не успя да се съсредоточи върху търговските сметки, които винаги предизвикваха интереса й. Стана обед, а войниците още не се връщаха. Започна да се притеснява. Дали Бунтокапи беше загинал от бандитски меч? Дали бяха победили? Чакането я изтощаваше и пълнеше главата й със сенките на колебанието. Навън слънцето запълзя към зенита и Накоя дойде с обяда. Мара успя да хапне малко плодове и сладки, благодарна, че прилошаването е преминало.
След обяда лейди Акома легна, за да си почине в жегата. Сънят не идваше. Сенките на дърветата започнаха да се издължават зад стената, а шумът намаля, защото свободните работници се прибраха по колибите си. Робите не ползваха такава обедна почивка, но когато беше възможно, им възлагаха полека работа в тези горещи часове.
Чакането тежеше като хиляда скали. Дори готвачите в кухнята бяха напрегнати. Някъде някакъв слуга гълчеше роб за недобре изпълнена задача. На Мара й писна от бездействие и се надигна. Накоя веднага се появи, за да я попита от какво се нуждае, и тя й се озъби. Отказа и предложението да се отпусне с музиканти и поети. Накоя поседя, след което стана и отиде да си намери друга работа.
По залез, когато сенките по хълмовете вече ставаха лилави, се разнесе шум, предизвестяващ завръщането на войската. Мара затаи дъх и долови, че пеят песен. Нещо в нея се пречупи. Разплака се от облекчение. Ако врагът беше победил, сега щеше да напада с бойни викове. Ако Бунтокапи беше убит или войниците бяха отблъснати, щяха да се връщат мълчаливо. Шумните гласове в следобедната жега оповестяваха победата на Акома.
Мара стана, махна на слугите да отворят стената към плаца и зачака завръщащите се отряди.
Яркозелените им доспехи бяха покрити с прах. Перата на офицерите бяха разрошени, но всички бойци вървяха в крак, а песента им изпълваше въздуха. Старите воини и бандитите пееха от радост, защото битката окончателно ги бе обединила. След цялата мъка, тегнеща над дома през последната година, постижението беше сладко.
Бунтокапи дойде направо при жена си и се поклони официално — жест, който я изненада.
— Жено, победихме.
— Много съм доволна, съпруже. — Откровеният й отговор го изненада на свой ред. Явно бременността я изтощаваше, защото не изглеждаше добре.
— Псетата на Минванаби и Кехотара, преоблечени като сиви воини, се опитаха да проникнат в земите ни — обясни Бунтокапи. — Искаха да ни нападнат призори, докато спим.
Мара кимна. И тя щеше да планира нещата така.
— Много ли бяха, милорд?
Бунтокапи разкопча шлема си и го хвърли на чакащия слуга. Разчеса мократа си сплъстена коса с ръце и устните му се извиха доволно.
— Ах, колко е хубаво, като го свалиш. — Погледна жена си на прага. — Какво? Много ли? — За миг като че ли се замисли. — Доста повече, отколкото очаквах… — След това подвикна през рамо на Люджан, който организираше прибирането на войската с Кейоке: — Ударен водач Люджан, колко се оказаха последно нападателите?
Веселият отговор се разнесе над двора:
— Триста, милорд.
Мара потисна тръпката си и сложи ръка на корема си, защото бебето бе помръднало.
— Триста, убити или пленени — заяви гордо Бунтокапи. След това сякаш се сети за още нещо и пак се провикна: — Люджан, колко човека загубихме?
— Трима убити, трима умиращи и петима тежко ранени. — Отговорът беше още по-весел и Мара разбра, че новите попълнения са се сражавали добре.
Бунтокапи се усмихна на своята лейди.
— Какво ще кажеш, жено? Причакахме ги отгоре, засипахме ги с камъни и стрели и ги изтласкахме към нашите мечове и щитове. Дори баща ти нямаше да се справи толкова добре, нали?
— Да, съпруже. — Признанието беше тежко, но вярно. Бунтокапи не беше пропилял годините за тренировки. За миг отвращението и омразата й се смениха с гордост от делата на съпруга й в името на Акома.
Люджан се приближи с един войник, казваше се Шенг. Тежкият поход и битката не бяха намалили дръзката му галантност и той се усмихна на Мара, преди да се поклони и да прекъсне хвалбите на господаря си.