Черният кинжал (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният кинжал (Част I)». Краткое содержание книги:
Улф Матсън, шеф на Специалната група за борба с тежки престъпления в Ню Йорк, разследва убийството на известен американски строителен магнат, чийто бизнес е тясно свързан с японски фирми. Улф е принуден да се бори с хора, които притежават могъща вътрешна енергия, успяла да се съхрани през поколенията. Той се сближава с красивата и тайнствена японка Шика, която може да се окаже негов спасител или убиец…
Действието в „Черният кинжал“ се развива със скоростта на куршум, едно спиращо дъха пътуване в свят на престъпления и романтика, интриги и любов…
— А той често отскача до Вашингтон, нали?
Стийви отмести очи и се надигна:
— Тук ме хваща клаустрофобията. Над езерото грее слънце, да идем да се поразходим…
Навлякоха по едно яке и се спуснаха към брега. Неподвижната вода мътно проблясваше под лъчите на слънцето. За началото на март времето беше доста топло и никой от двамата не дръпна ципа на якето си. Вървяха мълчаливо по брега, Улф внимателно подбираше по-големи камъни за болния си крак. Накуцването му почти изчезна, а Стийви имаше чувството, че този човек оздравява с всяка изминала минута. Улф наистина притежаваше забележителна способност за възстановяване.
Езерото беше като живо същество, задрямало в очакване на пролетта. Стийви натика ръце в джобовете на якето си и сви рамене, макар вятърът да беше напълно стихнал.
Изправен на крачка от нея, Улф беше сигурен, че тя все още мисли за забележката му относно пътуванията на Мортън до Вашингтон.
— Дори на Аманда пробутвах измислиците за щастливия си живот с Мортън — промълви изведнъж тя. — Което беше пълна глупост, защото така се лиших от единствения човек, с когото бих могла да споделям…
Хвърли му кратък поглед, въздухът напусна гърдите й с тънко свистене.
— Е, добре, ще бъда брутално откровена. Мортън си има забавление във Вашингтон… Страхувам се, че въпросната особа е доста по-млада от мен, аташе във френското посолство… — Лицето й придоби замислен израз, очите й се насочиха към стъпките, които краката и бяха оставили върху влажната земя… — Странно! Не мога да си представя, че говоря на глас по този въпрос! Би трябвало да съм потънала в земята от срам! Бракът ми с Мортън е образец в очите на всички наши познати, тази репутация помага на кариерата и на двамата… Адски трудно е да си признаеш, а камо ли да го кажеш на глас, че всъщност нямаш какво да противопоставиш на младостта…
По-късно, по време на обяда с превъзходното задушено по андалуски, което беше приготвила, Стийви отново проговори:
— Странно, но имам чувството, че ти си като една от тези ритуални статуетки, с които съм напълнила къщата — загадъчен и извънземен…
Той посегна и взе една от фигурките в ръка, дланта му сякаш пламна от фонтана на ярките цветове.
— За извънземни ли ги мислиш?
— А не са ли? — тръсна глава Стийви.
— В известен смисъл са по-близки до света, който обитаваме — сви рамене Улф. — Далеч по-близки от нас…
Тя подпря брадичката си с юмрук.
— Разкажи ми по-подробно…
— Аха, сега разбирам защо настояваше да дойда тук — усмихна се Улф. — Искала си да направиш дисекция на психиката ми!
Тя моментално долови сериозността зад шеговитите му думи, но въпреки това се разсмя:
— О, не! Това не е вярно! — очите й обаче останаха сведени към чинията. Сякаш там се криеше бъдещето… После главата и се повдигна, тъмните й очи се забиха в неговите: — Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че те доведох тук от остро чувство за вина?
— Разбира се — кимна Улф и окуражително й се усмихна. — Това е напълно естествено. Аманда винаги твърдеше, че… — задави се и млъкна, зъбите му отчаяно проскърцаха. Господи, Аманда! С усилие на волята задържа сълзите под клепачите си.
Стийви стана и се зае да разчиства масата.
— Знаеш ли… Противно на това, което може би си мислиш, невинаги е лесно да имаш сестра… Ние с Аманда имахме своите битки… Особено по отношение на Мортън… И тя се оказа права… — Постави на масата продълговата чиния с лимонов пай, макар да беше сигурна, че никой от двамата няма да го опита. Просто спазваше отдавна установени традиции — след основното ястие трябва да се поднесе десерт… Това вероятно й даваше чувство за сигурност. — Винаги се състезавахме… Обзалагам се, че не познаваш тази част от характера й, просто защото тя беше щастлива с професията си… Но когато бяхме деца, всяка от нас се стремеше да победи, често дори се наранявахме… Дълбоко се наранявахме.
Постави чинийки и чашки, напълни ги с кафе. Седна на мястото си толкова рязко, че кафето в чашките се разплиска. Лицето й потъна в дланите.
— По дяволите! Обещах си да не правя това! Няма никакъв смисъл да се връщам в миналото, да споделям детските ни тайни… Особено пък с теб, човека, който за малко не изгуби живота си, за да я спаси! — несъзнателно придърпа френския шал върху раменете си и въздъхна: — Но всичко е дяволски несправедливо!
— И двамата имахме да й кажем толкова много неща, нали?
Стийви вече не криеше сълзите си. Раменете й бяха приведени, самоувереността беше отстъпила място на пълната беззащитност. Улф разбра, че постепенно е бил отведен отвъд блестящата фасада и сега стои срещу истинската Стийви Пауърс — жената с провален брак и неизяснени отношения с родната си сестра, жената, която изпитва силни съмнения по отношение на себе си като човек…