Изпепелена
- Автор: Каст Филис Кристина
- Серия: Училище за вампири #7
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Софтпрес
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изпепелена». Краткое содержание книги:
Добре дошли в света на Стиви Рей, която е готова на всяка цена да помогне на застрашената млада Висша жрица. Най-добрата приятелка на Зоуи обаче си има своите проблеми, които са не по-малко сериозни. Червените новаци вече са неконтролируеми, а нейното така наречено гадже – Далас, е сладко, но прекалено любопитно. Истината е, че Стиви Рей крие тайна, която навярно е ключът за завръщането на Зоуи, но също така заплашва да разтърси нейния свят.
В средата на цялата тази каша е Афродита – бивш новак, истинска кучка (с което се гордее) и надарена (ако изобщо това минава за дарба) със способността да предсказва бъдещето. Но сега, изглежда, Никс е решила да говори директно чрез нея, независимо дали Афродита иска или не.
Три момичета, които си играят с огъня. Ако не внимават, всички останали хора и вампири ще бъдат изпепелени.
Опита се да не мисли, докато летеше. Опита се да запази мисълта си чиста. Просто искаше да почувства нощта под крилете си. Да усети хладния и сладък въздух с цялото си тяло. ‘
Но Стиви Рей нахлу в мислите му отново.
Тъгата й го достигна. Репхайм знаеше, че тя плаче. Можеше да усети риданията й, сякаш се случват в неговото собствено тяло.
Той полетя по-бързо. Какво ли я е накарало да плаче? Дали беше разстроена заради него?
Репхайм подмина музея без колебание. Тя не беше там. Усещаше съвсем ясно, че е някъде по на юг.
Изведнъж тъгата на Стиви Рей се промени и отстъпи място на нещо, което в първия момент го обърка и когато осъзна какво е, кръвта му кипна.
Страст! Стиви Рей беше в ръцете на друг.
Репхайм не спря да мисли като същество, принадлежащо на два свята, което не беше нито човек, нито звяр. Не искаше да си мисли, че е роден от насилие и е създаден да не познава друго, освен Мрака и яростта, с които да служи на обзетия си от омраза баща. Репхайм не мислеше изобщо. Той единствено чувстваше. Ако Стиви Рей се отдаде на друг, той щеше да я загуби завинаги.
А ако я загуби, светът му ще се превърне отново в същото тъмно, самотно и безрадостно място, каквото беше, преди да я срещне.
Не можеше да го допусне.
Не се обърна към кръвта на баща си, за да я отведе при нея. Направи точно обратното. Дълбоко в себе си призова образа на миловидната индианска девойка, която не бе заслужила да умре в поток от кръв и болка. Концентрира се върху образа на момичето, за което си представи, че би могло да е неговата майка, и се понесе, като остави инстинктът му да го води.
И той го отведе до депото.
Гледката на това място го отврати. Не само защото си спомни за случката на покрива и колко близо до смъртта бе Стиви Рей тогава. Мразеше това място, защото усещаше присъствието й в него и знаеше, че тя е в ръцете на друг.
Репхайм изтръгна решетката на входа и без колебание се спусна в мазето. Следвайки връзката си с нея, той се вмъкна в познатите тунели. Дишането му ставаше все по-учестено. Кръвта му препускаше във вените и подхранваше гнева и отчаянието му,
Когато най-после я намери, видя момчето, което я беше налегнало с очевидна страст. Какъв глупак. Репхайм би трябвало да го отхвърли от нея. Искаше му се. Гарванът-демон в него искаше да го грабне и да го заблъска в стената, докато го пребие и вече не представлява никаква заплаха.
Човекът в него искаше да заплаче.
Преизпълнен с чувства, които нито можеше да разбере, нито да контролира, той замръзна на място и гледаше с ужас и омраза, но също така и със страст и отчаяние. Докато гледаше как Стиви Рей се приготви да пие от кръвта на момчето, Репхайм осъзна две неща с абсолютна сигурност: първо, това, което правеше, можеше да развали Обвързването им, и второ: той не искаше това да се случи.
Без да осъзнава какво прави, той извика:
Не ни причинявай това, Стиви Рей!
Реакцията на момчето беше по-бърза. Той се изправи и избута голото й тяло зад себе си.
- Разкарай се оттук, гаден изрод!
Момчето зае позиция между него и Стиви Рей.
От гледката на някакъв хлапак, който защитаваше неговата Стиви Рей, го заля вълна от собственическа ярост:
- Изчезни, момче. Не ти е тук мястото!
Репхайм се наведе предпазливо и започна да пристъпва бавно към него.
- Какво по...? - извика Стиви Рей, като клатеше глава, и грабна тениската на Да лае от пода.
Стой зад мен, Стиви Рей. Няма да му позволя да се добере до теб.
Репхайм пристъпи към момчето, следвайки движението му назад, докато то дърпаше Стиви Рей със себе си. Видя как очите й се разшириха, щом най-после го зърна.
- Не! — изкрещя тя. — Не може да си тук!
Думите й го пронизаха.
- Но съм тук!
Гневът му беше отвъд точката на кипене. Момчето продължаваше да отстъпва, придържайки Стиви Рей зад себе си. Някакво блещукащо движение привлече погледа му и той се огледа.
От тавана се спускаше черната мъгла на Мрака.
Репхайм обърна вниманието си пак към Стиви Рей и момчето. Не искаше сега да мисли за Мрака. Не допускаше вероятността белият бик да се е завърнал, за да получи остатъка от дълга си.
- Стой там! - извика момчето.
Невероятно, но той махна с ръка, сякаш Репхайм беше някаква досадна птица, влетяла в нечий дом.
- Махни се веднага! Застанал си между мен и нещо, което ми принадлежи!
Репхайм мразеше чудовищния тон в гласа си, но не можеше да се спре. Проклетото момче изчерпваше търпението му.
- Репхайм, просто си върви. Аз съм добре. Далас не ми прави нищо лошо.
- Да си тръгна? Да те оставя? - думите избухнаха от него. - Как бих могъл?