Първият гроб отдясно

— Аз съм. Как се досетихте?

Другата се усмихна. Беше латиноамериканка с къдрава коса, прибрана в конска опашка и с божествена кожа.

— Секретарката ти ни каза, че едва ли в заведението ще влезе друго момиче, което да изглежда толкова достойно за името Чарли Дейвидсън. Аз съм Луиз.

Стиснах ръката на Луиз, после и на другата жена.

— Аз съм Кристъл — представи се тя. — Току-що поръчахме храна, ако си гладна.

Влязох в кръглото сепаре и поръчах чийзбургер и диетична кока-кола.

— Нямам думи да ви благодаря, че приехте да се срещнете с мен.

Те дружно се засмяха на някаква тяхна си шега, после се съжалиха над мен и ми обясниха.

— Радва ни всеки шанс да говорим за Рейес Фароу.

— О — възкликнах изненадана. — Мен също. Добре ли го познавахте?

След още един кос поглед към Кристъл, Луиз заяви:

— Никой не познаваше Рейес добре.

— Не съм сигурна — включи се Кристал. — Може би Амадор.

— Вярно. Бях забравила, че доста се движеше с Амадор Санчес.

— Амадор Санчес ли? — Отворих чантата си и извадих папката с данните, които имах за Рейес. — Амадор Санчес е лежал заедно с него в затвора. Били са съкилийници. Според вас са били приятели отпреди това ли?

— Амадор е влязъл в затвора? — попита Кристъл изненадано.

— Това учудва ли те? — Луиз повдигна деликатно вежди.

— Донякъде. Беше свестен човек. — Тя се обърна отново към мен. — Рейес беше самотник, преди да се запознае Амадор. Двамата бързо се сприятелиха.

— Ще ми разкажете ли за Рейес? — Сърцето ми препускаше от нетърпение. Бях го търсила толкова дълго, а накрая той ме беше открил, само за да се окаже, че всъщност е Големия Злодей. Как бе възможно да не съм го знаела?

Луиз заоглежда салфетката, сгъната във формата на лебед.

— Всички момичета в училище бяха влюбени в него, но той беше така тих и… затворен.

— Беше изключително умен — добави Кристъл. — Винаги съм го смятала за бунтар. И носеше много катове дрехи.

— Все с качулки — съгласи се Луиз. — Винаги беше с качулка на главата си. Непрекъснато имаше проблеми заради това, но продължаваше да го прави.

— Всеки ден в часовете — пое реда си Кристъл. — Опитваше се да остане с качулка всеки ден и по време на всеки урок, но учителите го караха да я свали.

Луиз се наклони към мен с блясък в тъмните си очи.

— Макар че остана за кратко, това се превърна в ритуал. Не за него, не за преподавателите, а за момичетата.

— Момичетата ли? — попитах.

— О, да — закима Кристъл, отдала се на спомена. — Имаше един момент от деня, когато можеше да се чуе падането на карфица. Той вдигаше ръце и дърпаше качулката назад. Беше все едно да наблюдаваш раждането на бог.

Виждах го ясно в представите си. Красивото му лице се появява и кара сърцата да се разтуптят, кръвта да забушува и младите момичета да въздишат в сякаш хореографиран синхрон.