Дяволската колония

— Почти стигна! — задъхано възкликна Т. Дж.

Ашанда съвсем леко се наклони към бузата на Рафе.

Той усети от разстояние топлината на кожата й. Никой не разбираше истински отношенията им. Самият той не можеше да ги изрази с думи и същото определено важеше и за нея. Двамата бяха неразделни от деца. Тя бе неговата бавачка, болногледачка, сестра, довереница. През целия му живот тя бе онзи безмълвен кладенец, в който можеше да изрече своите надежди, страхове и желания. В замяна той й предлагаше сигурност и живот без недоимък, но също така любов, понякога дори физическа, макар това да се случваше рядко. Беше импотентен — страничен ефект от чупливите му кости. Изглежда, дори най-интимното му кокалче беше повредено.

Заразглежда ръцете й, които летяха между клавиатурите. Спомни си моментите насаме, когато тя понякога огъваше пръста му, измъчвайки го между агонията и екстаза, докато накрая го чупеше. Не беше мазохизъм. В болката имаше чистота, която намираше за освобождаваща. Тя го учеше да не се страхува от слабостта на тялото си, а да я прегърне, да достигне изначалния извор на усещането, което бе уникално за него.

Ашанда едва чуто въздъхна.

— Успя! — извика ликуващо Т. Дж. и вдигна ръце като футболен запалянко след гол.

Рафе се наведе още по-близо до нея и бузата му докосна нейната.

— Чудесна работа — прошепна в ухото й.

Без да помръдва, впери поглед в екрана. Цифровата карта се бе уголемила и светещите зелени линии се събираха в една точка в Юта. Рафе погледна мястото и се усмихна на щастливото съвпадение да открие собственото си име на екрана.

— Сан Рафаел — каза той. Веселото настроение повдигна духа му. — О, просто съвършено.

Обърна се към Джон Хоукс.

Онзи го гледаше с широко отворени очи.

— Май вече няма да имаме нужда от нашия ловен ястреб — промълви Рафе.

Тръгна към голия мъж, който нададе висок уплашен стон. Рафе смяташе, че дължи на Джон Хоукс малък подарък за услугите му. В случая — урок по добри управленчески практики, нещо, което определено му липсваше.

Застана зад него и заклещи с ръка тънкото му гърло. Чупенето на врат изобщо не беше така лесно, както изглеждаше по филмите. Наложи се да направи три опита. Урокът обаче беше добър. Понякога дори лидерът трябва да изцапа ръцете си. Това помага за поддържането на бойния дух.

Отстъпи назад, като бършеше заслужената пот от челото си.

— И след като приключихме с това… — Рафе протегна ръка към Ашанда. — Ще продължим ли нататък, ma chaton noir?5