Око за око
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #2
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-28-8
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Око за око». Краткое содержание книги:
„Око за око — и светът ще ослепее“ бил казал Махатма Ганди. Но при такава заплаха кой ти гледа прошка и любов към ближния?! Загадките се множат и нашите сладурани се люшкат все по-неудържимо между двете немислими крайности: „Кажи си всичко…“ — шепне им един вътрешен глас. „В бирата е истината!“ — затапва го друг и ехидно подмята: „Кофти е само, че Истината — както и бирата — в големи дози водят до ужасен махмурлук…“ Колко истина (бира) можеш да понесеш?
А коварните SMS-чета само това и чакат — тъкмо да си помислиш, че ги праща някакъв таен обожател, и получаваш специална доставка. Ей такава например:
„Горката, объркана Емили. Сега една голяма момичешка прегръдка щеше да ти дойде добре, нали? Недей да се отпускаш твърде. Нищо не е свършило, докато аз не кажа.
А.“
Джена стоеше неподвижно на тротоара. Ако можеше да вижда, тя щеше да гледа към огромната дупка в страничния двор на Али, която бяха изкопали за големия, двайсетместен павилион — същото място, където години по-късно, работниците щяха да открият тялото на Али. Хана я погледа известно време, а Джена се взираше в нейната посока с безизразен поглед. След това Хана изведнъж се усети. Там вътре, с Шон, Хана бе заела мястото на Джена, а Али бе заела нейното. Нямаше никаква причина Али да дразни Хана, освен че просто можеше да го прави. Осъзнаването на този факт я порази толкова силно, че тя трябваше да се хване за един кол, за да запази равновесие.
Хана отново погледна към Джена. Толкова съжалявам, изрече само с устни тя. Джена, разбира се, не отговори. Тя не можеше да я види.
Хана никога не е била толкова щастлива да види светлините на Филаделфия — най-накрая се оказа далеч от Роузууд и Тоби. Все още разполагаше с достатъчно време да се върне в хотела преди баща й, Изабел и Кейт да се върнат от „Мама миа“, дори може би щеше да успее да си вземе вана. Сигурно в мини бара щеше да се намери нещо интересно. Нещо силно. Може би дори ще разкаже на Кейт какво се е случило и двете ще си поръчат руум сървис и заедно ще унищожат някоя бутилка.
Уха. Хана никога не бе предполагала, че точно тази мисъл ще и мине през ума.
Тя вкара пропуска си в уреда до вратата, отвори я, пристъпи вътре и… едва не се сблъска с баща си. Той стоеше пред вратата и говореше по мобилния си телефон.
— Ау — извика тя.
Баща й се обърна.
— Вече е тук — каза той по телефона и го затвори. Очите му се взираха студено в нея. — Е, добре дошла.
Хана примигна. Зад баща й стояха Кейт и Изабел. Просто си… седяха там, на дивана и четяха някакво туристическо списание, което бяха намерили в стаята.
— Здрасти — каза тя предпазливо. Всички гледаха нея. — Кейт не ви ли каза? Аз трябваше…
— Да отидеш на бала? — прекъсна я Изабел.
Устата на Хана остана отворена. Поредната гръмотевица я накара да подскочи. Тя отчаяно се обърна към Кейт, която надменно вирна глава и кръстоса ръце. Тя беше ли… Беше ли им казала? Изразът на лицето й казваше да.
Хана се почувства така, сякаш са я изпуснали на главата й.
— Беше… Беше спешен случай.
— Сигурно е било така. — Баща й облегна ръце на масата и се отпусна върху тях. — Не мога да повярвам, че се върна. Помислихме, че пак ще го откараш цяла нощ, може би ще откраднеш още някоя кола. Пък и кой знае? Може да задигнеш нечий самолет? Да отвлечеш президента?
— Татко… — примоли се Хана. Никога не го беше виждала такъв. Ризата му не беше запасана, той бе застъпил краищата на чорапите си и едното му ухо беше изцапано. На всичкото отгоре той беснееше. Никога не го беше чувала да вика така. — Аз мога да обясня.
Баща й хвана главата си с ръце.
— Хана… това можеш ли да го обясниш? — той бръкна в джоба си, за да извади нещо. Бавно разтвори пръсти, един по един. На дланта му лежеше малката опаковка Перкосепт. Неразпечатана.
Когато Хана се протегна към нея, той рязко дръпна ръка.
— О, не, недей.
Хана посочи към Кейт.
— Тя ги взе от мен. Поиска ми ги.
— Ти ми ги даде — рече Кейт с равен тон. На лицето й бе изписан многозначителен израз, който сякаш казваше: Да не си посмяла да се намесваш в нашия живот. Хана се мразеше за това, че е толкова глупава. Кейт не се беше променила. Изобщо.
— Какво изобщо правят тези хапчета у теб? — попита баща й. След това вдигна ръка. — Не. Забрави. Не искам да знам. Аз… — Той затвори очи. — Вече наистина не те познавам, Хана.
В Хана нещо се пречупи.
— Разбира се, че не ме познаваш! — изкрещя тя. — Четири шибани години не си направи труда да поговориш с мен!
В стаята настъпи мълчание. Изглежда всички се страхуваха да помръднат. Ръцете на Кейт лежаха върху списанието. Изабел замръзна с пъхнат в ухото пръст. Баща й отвори уста да каже нещо, но след това отново я затвори.
На вратата се почука и всички подскочиха.
Отвън стоеше госпожа Мерин, необичайно разрошена: косата й бе мокра и увиснала, нямаше много грим и бе облечена с най-обикновени тениска и дънки. Изобщо не приличаше на изтупаната дама, която ходеше всеки ден в търговския център.