Не питай, не казвай

Амилия не спря да се върти и да ги гледа изпитателно, убедена, че нещо става, но без да се осмели да попита какво. Зак се сви до прозореца и пъхна слушалките на айпода в ушите си. Остави якето и сака си на съседната седалка, за да не може Спенсър да седне до него. Тя няколко пъти се опита да му се извини, но от това нямаше никаква полза — той дори не я поглеждаше.

Влакът подмина Нюарк, след това Трентън. Телефонът на Спенсър иззвъня — ОБАЖДАНЕ ОТ ХАНА МЕРИН. Но точно сега тя не искаше да говори с Хана. Не искаше да говори с никого.

Спенсър притисна челото си към студеното стъкло и се загледа в дърветата и къщите, покрай които профучаваха. Днес небето бе кристално синьо, почти без никакви облаци. Това внезапно й напомни за полета обратно от Ямайка. Когато се издигнаха над пистата и закръжиха над летището, тя видя безкрайния празен плаж и бушуващия син океан. Беше сигурна, че от тази височина ще успее да види тялото на Али, което се мята по вълните, проблясък на ярко жълто сред безкрайната синева, но не видя нищо.

Дните след смъртта на Али бяха ужасни: те се преструваха на щастливи тийнейджърки, дошли на почивка, най-вече заради Ноъл и Майк. Гмуркаха се и плуваха, гребаха с каяк и скачаха от скалите. Хана ходи на масаж, а Ариа на няколко курса по йога. Но тайната ги угнетяваше. Почти не се хранеха. Трудно се усмихваха. Пиеха много, но алкохолът ги правеше напрегнати и раздразнителни, вместо щастливи и спокойни. Понякога Спенсър чуваше Хана, с която делеше една стая, да става от леглото посред нощ, да се затваря в банята и да прекарва часове там. Какво ли правеше? Питаше отражението си в какво се е замесила? Преживяваше отново цялата ужасна случка?

Спенсър винаги се преструваше, че спи, когато Хана излизаше от банята и никога не разговаряше с нея за това. Отчуждението им започна да се задълбочава. Те не искаха да се поглеждат от страх, че някоя от тях ще избухне в сълзи.

Всяка сутрин Спенсър се събуждаше, излизаше на терасата и оглеждаше бреговата линия, уверена, че тялото на Али ще лежи там, подпухнало и синьо. Но него го нямаше. Все едно нищо не се беше случило. Никакви полицаи не почукаха на вратите им, за да им зададат въпроси. Никой от служителите на хотела не сподели нищо за някой изчезнал гост. Като че ли никой не беше забелязал, че е изчезнала. И като че ли никой, съвсем никой, не беше видял какво сториха Спенсър и останалите в онази ужасна нощ.

По време на полета към дома Емили докосна ръката на Спенсър. Кожата й беше восъчно бледа, косата й изглеждаше мазна и немита.

— Не мога да спра да мисля за това. Ами ако океанът не е отнесъл тялото? Ами ако не е умряла при удара? Ами ако страда някъде?

— Това са глупости — сопна й се Спенсър, която не можеше да повярва, че Емили се е осмелила да повдигне този въпрос на публично място. — Претърсихме всеки сантиметър от онзи плаж. Не би могла да се отдалечи с пълзене много надалеч.