Степени на свобода.
- Автор: Мордън Саймън
- Серия: The Metrozone series #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-452-7
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Степени на свобода.». Краткое содержание книги:
Майкъл е неизмеримо сложен ИИ, попаднал в капан под останките на Кулата Ошикора. Някой ден Петрович ще го освободи – просто трябва да вярва, че Майкъл ще запази здравия си разум дотогава.
Мади и Петрович са изпаднали в криза на доверието. Тя го напуска, но Петрович е убеден, че все още го обича.
Соня Ошикора също обича Петрович. Но играе някаква сложна игра и изобщо не е ясно дали възнамерява да го спаси от онова, което предстои.
ЦРУ иска да спаси света. Добре де, само Америка, но за тях това е едно и също.
Новият джихад на машините отново се обажда. Но Петрович го унищожи, нали така?
Някога Армагедонистите взривиха света, опитвайки се да убият кажи-речи всичко живо. Сега смятат да го направят отново.
И за кой ли път всички пътища водят към Петрович. Всеки иска нещо от него, а единственото, което иска той, е да бъде свободен…
За миг остана на мястото си, дишайки тежко, и се огледа за някакво движение. След като не забеляза такова, се обърна и тръгна към светлината.
Люси надникна иззад един контейнер и зяпна ококорено разкрилата се пред очите й сцена.
– Мамка му.
Петрович се чувстваше добре, легнал на студената отъпкана земя.
– Да. Горе-долу обобщава всичко.
Маса обиколи телата, побутвайки ги с крак, но целта на Маделин не беше да ранява. Тя ритна Игуро, който се претърколи леко настрани, после се върна обратно в предишното си положение.
– Какво съм си мислила? – рече Люси. – Какво смятах да направя?
Петрович спусна предпазителя на пистолета си, след което се надигна от земята. Валентина беше отишла да провери експлозивите в контейнера и той я наблюдаваше как се изправи лице в лице с Маделин на прага.
Двете се погледнаха неохотно, но с уважение и после всяка от тях пое по пътя си. Маделин отиде до Петрович, прескачайки труповете по пътя си, и му помогна да се изправи.
Спря се за миг, за да огледа двете дупки в бронята си, откъдето течеше гел.
– Трябва да спрем Соня.
– Права си.
– И това момиче – нашата дъщеря – няма да дойде с нас.
– И без това мисля, че вече не иска.
– Добре. Другите две може да дойдат.
– Мислех си, че ги мразиш.
Тя прибра пистолета си в кобура.
– Те явно се грижат за теб, така че ще трябва да го преживея.
27.
Когато Петрович се върна при портала, работниците го чакаха. Те бяха чули изстрелите и последвалата тишина и не знаеха какво да си мислят.
– Успяхте ли… – попита някой.
– Всички са мъртви, с изключение на един. – Той се спря и те започнаха да се събират около него. Скоро вече виждаше само първите две редици, затова се качи върху каросерията на един камион влекач и седна на ръба й. – Съжалявам за приятелите ви. Не очаквах Соня да е толкова ёбаное глупава. Изгубихте хора, които познавахте, и за това съм виновен аз.
– И какво ще правите… ще правим сега? – извика една жена от задните редици.
Когато всички се обърнаха да я погледнат, тя се изчерви и започна да мърмори под носа си.
– Не, права сте. Искаше ми се да игнорирам Соня, но по всичко личи, че тя има съвсем други планове. Така че не можем просто да се преструваме, че не съществува. – Лявата му ръка отново беше останала почти без енергия, а той не разполагаше и с капчица свободно време, за да презареди акумулаторите. Привлече я отново в скута си, изръмжавайки ядосано, преди отново да се обърне към тълпата. – За корпорацията „Ошикора“ работят две хиляди души. Много от тях са бюрократи, които се занимават с административните дела на Свободната зона, но срещу вас ще се изправи личната й охрана, която наброява двеста души и около двайсет хиляди никейджин, пръснати из града.
– Смятате ли, че ще се бият с нас?
– Добър въпрос. Ако го направят, накрая ще сме изпепелили голяма част от онова, за чието построяване изгубихме цяла година.
– Аз служих десет години в ЕОС – каза един мъж, а жената, която стоеше зад него, се обади:
– Аз отслужих пет в полицията на Метрозоната.
– Да, сигурно ще имаме нужда от хора като вас. Но на мен не ми се иска да изграждам нова армия. Те не са Външни – те са ни съседи. Не можем да им причиним това.
– Тогава защо приятелите ни са мъртви?
– Защото Соня Ошикора нареди контейнер нула да бъда унищожен, а Такаши Игуро прие твърде сериозно заповедите й. Достатъчно сериозно, за да убие. И така, от кого имате оплаквания?
– От Ошикора.
– И само от нея. Бих искал да опитам да огранича броя на хората, които ще загинат заради това, само до онези, които вече изгубиха живота си. Не мога да направя нищо за тях; аз не съм чудотворец. Но няма да започна война, в която ще умрат стотици, а може би и хиляди. Вече съм го правил. Все още го виждам, щом затворя очи.
Петрович подгъна краката си и се изправи върху платформата на камиона, взирайки се в сериозните лица, които очакваха следващите му думи. Беше неизбежно – когато се биеше с Външните, той активно си изграждаше репутация, умишлено създаваше митове, които щяха да вдъхновяват и окуражават.
Те бяха много трудни за разрушаване, каквито и усилия да полагаше.
– Всички, които имат военно или полицейско обучение, да чакат тук. Останалите – имаме нужда от носилки, от чували за телата, трябват ни самоличностите им от списъка с работниците, а аз лично ще се обадя на роднините им. Трябва да свършим много неща. Да действаме професионално. – Той вдигна рязко глава. – Тръгвайте. Чака ви работа, мен също.