Проходът

Подът пред предната врата беше хлъзгав от стопилия се сняг. Грей изтупа ботушите си и пристъпи към бюрото, където часовият взе пропуска му и го прекара през скенера, след което с жест го пусна към асансьора. В асансьора натисна Ниво 3.

— Спри асансьора.

Вътрешно Грей изстина: Ричардс. Миг по-късно пъргаво се качи в кабината, а по връхната му дреха от изкуствена материя все още се стелеше студен въздух.

— Грей. — Натисна бутона за второто ниво и бързо погледна часовника си. — Къде по дяволите беше тази сутрин?

— Успах се.

Вратите на кабината се затвориха с плъзгане и тя започна да се спуска.

— Ти това за ваканция ли го имаш? Въобразяваш си, че можеш да се появяваш на работа, когато ти се прииска, така ли?

Грей поклати глава с прикован в пода поглед. Дори гласът на този човек беше в състояние да го накара да се присвие вътрешно. Грей дори не можеше да го погледне.

— Ъхъ.

— Само това ли ще ми кажеш?

Грей усети мириса на избилата го от напрежение пот, воня на гранясало, като от престоял в хладилника лук. Вероятно и Ричардс я усещаше.

— Ами да.

Ричардс изсумтя и не каза нищо. Грей разбра, че взима решение.

— Глобявам те за две смени — най-накрая каза Ричардс, без да отклонява погледа си. — Хиляда и двеста долара.

Вратата се отвори на второ ниво.

— Да не се повтаря — предупреди го Ричардс.

Излезе от асансьора и се отдалечи. Когато вратите се затвориха зад него, Грей изпусна въздуха, който разбра, че е затаил. Хиляда и двеста долара, направо го заболя. Но Ричардс! Изнервяше Грей и още как. Особено сега, след малката реч, която Полсън му беше дръпнал. Грей започваше да мисли, че вероятно нещо се е случило на Джак и Сам, че не са току-така излетели от кафеза. Грей се сети за танцуващата червена светлинка в полето. Ако това беше вярно, нещо се е случило, а Ричардс се е прицелил със светлинката в Джак и Сам.

Вратите на третото ниво се отвориха и разкриха дежурния пост, двама войници с оранжеви ленти за ръка на часови. В момента се намираше доста под нивото на земята, което винаги най-напред му докарваше клаустрофобия. Над бюрото имаше надпис: ВХОД ЗАБРАНЕН ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА. ОПАСНОСТ ОТ БИОЛОГИЧНО И РАДИОАКТИВНО ЗАРАЗЯВАНЕ. ЗАБРАНЕНО Е ВНАСЯНЕТО НА ХРАНА И НАПИТКИ. ЗАБРАНЕНО Е ПУШЕНЕТО. СЪОБЩЕТЕ ЗА КОЙТО И ДА Е ОТ СЛЕДНИТЕ СИМПТОМИ НА ДЕЖУРНИЯ ОФИЦЕР. Следваше списък от симптоми, които напомняха тежък грип: температура, повръщане, загуба на ориентация, гърчове.

Подаде пропуска си на онзи, когото познаваше като Дейвис.

— Здрасти, Грей — Дейвис взе пропуска и го прокара под скенера, без дори да погледне към екрана. — Ще ти кажа един виц. Колко деца със синдром на нарушеното внимание трябват, за да се завинти крушка?

— Не знам.

— Ей, а да покараш колело искаш ли? — Дейвис се разсмя и се шляпна по коляното. Другият войник се намръщи. Грей си помисли, че нещо не схвана вица. — Не го ли загря?