Проходът

Арнет погледна часовника: 12:05. Отвън боботенето на двигателите най-после беше заглъхнало, всички репортерски екипи се бяха разотишли. Отметна завивките и въздъхна с тревога. Нямаше какво да отрича. Всичко беше по вина на Лейси. Арнет никога нямаше да даде момиченцето на тези мъже, ако първо Лейси не беше излъгала всички, а сега Лейси си спеше, докато тя, Арнет, будуваше. Нима останалите монахини не го виждаха? Но вероятно и те спяха. Само тя, Арнет, беше осъдена цяла нощ да кръстосва лабиринтите на съзнанието си.

Защото беше обзета от тревога. Дълбока тревога. Нещо не беше както трябва, каквото и да разправяше сестра Клер. Той не е онзи. Този мъж я обича. Странната и изпълнена със знание усмивка на устните на Лейси. Дюпре разпита Лейси подробно какво беше искала да каже, но Лейси само се усмихваше и повтаряше тези думи, сякаш те обясняваха всичко. А заключението просто се открояваше на фона на фактите. Улгаст беше онзи: всички го потвърждаваха. Улгаст и другият мъж, който беше взел момиченцето, чието име Арнет вече си спомняше, Дойл, Фил Дойл. Къде бяха отвели момиченцето и защо, това никой не каза на Арнет. Тя усети и озадачаването на Дюпре в начина, по който непрекъснато задаваше въпросите, прещракването на химикалката, недоверчивото му смръщване, поклащането на главата, телефонните позвънявания, начина, по който отпиваше от кафето си.

И тогава, въпреки всичките грижи, съзнанието на Арнет започна да олеква, усети го. Образите от деня се отпускаха и развиваха у нея като кълбо, повеждаха я към съня. Разкажете ни отново за паркинга, сестро. Арнет седеше в стаичката с огледало, което не беше огледало, тя го знаеше. Разкажете ни за мъжете. Разкажете ни за Лейси. Арнет седеше с лице към стъклото, над рамото на Дюпре виждаше отражението си в него, лице на старица, белязано с бръчки от времето и от изтощението, обрамчено от сивия воал, от който изглеждаше някак отделено от тялото, реещо се в пространството, а зад тях, от другата страна на стъклото, над и около нея, тя долови нечие тъмно присъствие, което я наблюдаваше. Кой стоеше зад лицето ѝ? Сега вече чуваше и гласа на Лейси, Лейси на паркинга, полудялата Лейси, която сякаш се беше отделила от тях, седеше на земята и ожесточено прегръщаше момиченцето; Арнет стоеше надвесена над нея, а Лейси и момиченцето плачеха. Оставете я. Съзнанието ѝ последва гласа на Лейси и се спусна в изпълненото с мрак място.