Върховното кралство [Наследникът]

Недотам убеден, Йерас сви рамене.

— Несъмнено — каза той.

— Какво? — попита Лорн. — Мъжът не е ли разпитван?

— Напротив. Но според всички черни гвардейци, които са били в досег с него, това е някакъв фанатик. Луд.

— И все пак някой трябва да е сложил меча на Тъмнината в ръката му, нали? Това не е нищо.

— Разбира се.

Замислен, Лорн изпи на един дъх чашата си и веднага съжали.

— А Алан? — попита той. — Как се справя?

Йерас се поколеба.

— Досега — каза Логан, като прибра съвършено смазаното острие на единия си меч — не се е проявил като недостоен за уважение.

Както често биваше при Логан, казаното беше едновременно малко и много. Заедно с Вард, Йерас и Логан бяха последните от неколцината ониксови гвардейци, които Лорн лично беше наел — Дуайн беше умрял на крепостните стени на Саарсгард, а Лиам, тежко ранен, беше принуден да се оттегли. Така че те на времето бяха една шепа, но никой не можеше дори да си представи какво можеха да направят заедно. Завинаги ги свързваше братство по оръжие и безрезервна вярност към Лорн. И точно по причина на тази вярност им беше трудно да приемат, че някой друг, освен него, ще ръководи Черната гвардия. Нито Логан, нито Йерас оспорваха това право на Алан. Знаеха, че това беше необходимо, за да оцелеят ониксовите гвардейци, а принцът имаше най-голямо право да поеме командването след своя приятел Лорн. Освен това, както Логан беше подчертал, Алан не се беше показал недостоен за уважение. Но въпреки всичко това, че той командваше черните гвардейци, за тях беше някак нередно — почти като предателство или светотатство. Така че Логан и Йерас доброволно бяха напуснали Ониксовата гвардия след „смъртта“ на Лорн. Първо, защото тази лъжа им позволяваше да отидат с него в Аргор, а те нямаше да го изоставят за нищо на света. Но и защото им спестяваше задължението да служат под заповедите на Алан заедно с тези, които този принц — твърде амбициозен в очите на Логан — не беше закъснял да наеме.