Ръката на сатаната

Влязоха в залата със сейфовете и Томаш, по настояване ва Декарабиа, се обърна към охранителя.

— Muchas gracias — благодари той. — Знам кой е нашият. Бихте ли изчакали отвън, моля?

Мъжът се обърна и се върна до вратата. Декарабиа даде знак на по-слабия, сочейки към охранителя на банката.

— Остани с него — прошепна той. — Ако се наложи, го елиминирай.

Агентът тръгна към изхода, оставяйки другарите си с двамата заложници. Четиримата се скупчиха около сейфа. Приличаха на банда крадци и Томаш, чувствайки се притиснат, се обърна към Декарабиа.

— Направете ми място — протестира той. — Не мога да помръдна.

— Не искам да мърдаш — сряза го похитителят, усмихвайки се злобно. — Млъкни и отвори сейфа.

Португалецът се намръщи, обърна се към сейфа и пъхна ключа. Вратата се отвори с леко изщракване и като пещерата на Али Баба разкри своята тайна. Похитителите се взряха с любопитство в тъмното пространство, опитвайки се да разберат какво крие. Виждаше се обемист плик, поставен на дъното, но мракът не позволяваше да различат дали вътре няма и още нещо.

— Това е пликът — каза Томаш, като се усмихна приканващо.

— Искате ли да го извадите?

Декарабиа недоверчиво се взря в него; усмивката на заложника будеше подозрение. Дали не му готвеше капан?

— Ти го извади.

Португалецът това и чакаше.

Пъхна ръка вътре и пръстите му докоснаха гладката повърхност на плика, намери отвора пипнешком, сякаш ръката му бе паяк, който опознаваше неизвестното, и напипа студеня твърд предмет, скрит в плика.

Тейзърът.

Хвана го здраво, намествайки го удобно в ръката си, и постави показалец на спусъка. Затвори очи и си пое дълбоко дъх, за да се подготви за решителни момеят. Преброи наум до три и светкавично извади тейзъра от сейфа и го насочи към гърдите на Декарабиа.

Натисна спусъка.

Чу се щракване и похитителят извика от болка. В следващия миг едрият нападател извади глока, скрит в джоба му, но нямаше време да действа, защото Томаш вече бе насочил тейзъра към него и бе изстрелял нов електрически разряд.

Чули виковете, двамата мъже, които чакаха до вратата, нахлуха в залата. Похитителят бе извадил пистолета си, а охранителят не проумяваше какво става.

— Quepasa? — попита той слисан. — Какво става?

В този момент Ракел демонстрира наученото на тренировките. При вида на двамата похитители, които се гърчеха на пода, агентката от Интерпол се приближи до по-едрия и изтръгна пистолета от ръката му.

Чу се изстрел.

Тялото на охранителя се строполи на пода, главата му бе раздробена като пъпеш; третият нападател го бе застрелял, за да не му се пречка. След като се бе отървал от него, скочи към коридора със сейфовете, за да стигне до мишените, с протегнати напред ръце, които стискаха пистолета, с пръст на спусъка, готов да открие огън.

Нов изстрел.

Този път беше Ракел. Улучен в корема, нападателят, който идваше от изхода, се преви и рухна на пода. Забелязал, че Декарабиа започва да се съвзема от електрошока, Томаш отново насочи тейзъра към него и натисна спусъка, но този път оръжието не проработи. Батерията бе изтощена.