Вина
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #2
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-27-4
- Переводчик: Милена Кардалева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Вина». Краткое содержание книги:
Докато процесът върви към кулминацията си, докато уликите се променят и свидетелите се дискредитират, докато Фаръл се издига до висоти, които никога не е предполагал, че може да достигне, от миналото на Духър изниква една жена. Нейната история ще промени ролята на почти всички участници в тези събития и ще даде началото на верижна реакция на истина и насилие, която ще обърне завинаги живота на много хора.
Вина не престава да смайва до последната си страница и е не само роман за престъплението и наказанието, а потресаваща драма за моралната отговорност и несигурното правосъдие, за семействата, свързани с лоялността и разделени от трагедията и предателството.
Вина е един от най-напрегнатите романи в съвременната литература — истински шедьовър.
Successful lawyer Mark Dooher has killed his wife of 20 years in order to marry a beautiful young female colleague. But suspicions of his guilt begin to tear his life apart, as the homicide chief gets closer to the truth.
Къщата бе празна, беше сам. Момчетата щяха да останат при едно приятелско семейство, докато Глицки успееше да намери време да се срещне с детегледачката/икономката, която щеше да наеме.
През първите пет дни след смъртта на Фло бе говорил с две приятни на вид млади жени, но и двата разговора завършиха катастрофално. Глицки знаеше, че причината е в него — и себе си нямаше да наеме в това състояние. Трябваше да си даде седмица-две, за да посвикне с мъката, гнева, отчаянието.
Опитваше се да не се отчайва, повтаряше си, че няма защо да бърза, че са минали едва няколко дни. Щеше да намери някого.
Новото легло беше персон и половина. С Фло имаха голямо легло, но през първата нощ след смъртта ѝ той не намери сили да легне в него. Знаеше, че ще се върти, докато се мъчи да заспи, с почуда непрекъснато ще открива, че нейната половина е празна. Затова през първата нощ спа, или по-скоро се опита, на дивана в дневната. На следващия ден се обади в Армията на спасението, оттам дойдоха и го взеха. Но дори и това по-малко легло му се струваше огромно.
Беше все още облечен, разтъркваше очите си и мижеше срещу дигиталния циферблат. Посегна за слушалката.
— Глицки.
— Ейб, обажда се Франк Батист. Знам, че си в отпуска и можеш да ми откажеш, но ме намериха вкъщи и ме помолиха, и аз помислих, че ще искаш сам да прецениш. Обади ни се някакъв пощурял съпруг от Сейнт Франсис Ууд. Жена му била намушкана. Мъртва е.
— Хубаво.
— Мъжът беше Марк Духър. Жената е съпругата му.
Краката му се спуснаха на пода.
— Прати някоя патрулна кола, която е наблизо. Ще дойда с нея.
Глицки не чу как Батист започна да го пита дали е сигурен, че не е длъжен… Вече беше затворил.
Спомни си къщата по-ясно, отколкото предполагаше. Работата му налагаше да влиза в много домове и в спомените му всички си приличаха. Но тази къща беше различна. Покритият с плочки преден двор зад ниската зидана ограда, кулата отпред, полувграденият вход, широката морава с петдесетгодишното магнолиево дърво, което цъфтеше и насищаше с аромат ясния и топъл въздух.
Глицки спря за минута и огледа осветената предна фасада на къщата. Някой се движеше в кулата, но щорите му пречеха да го види ясно.
Камионетката на моргата още не беше дошла, но на алеята бе спряла линейка. На улицата бяха паркирали три пристигнали по-рано черно-бели патрулни коли. Жълтата лента, която обозначаваше сцената на престъплението, заграждаше голямо пространство около алеята и през моравата. Вътре в него си говореха няколко униформени полицаи.
Глицки трябваше да се сети, че това е Сейнт Франсис Ууд и че тук полицията пристига след минути, а не след часове, както се случваше в не толкова бляскавите квартали.
Насочиха го към алеята и до линейката той видя трима други мъже. Двамата униформени трябваше да са лейтенантът и сержантът от областния участък Таравал. Третият зърна Глицки и тръгна към него. Беше Пол Тию.
По препоръка на Глицки, Тию бе прехвърлен на пълно работно време в отдела за смъртните случаи и бе на смяна, когато му бяха предали обаждане с код 802 — а именно, смъртен случай. Тию се обади на Батист и по тази причина Ейб беше тук сега.
Срещнаха се по средата на алеята. По-нагоре той забеляза светлината, която идваше от отворена странична врата.
— Къде е Духър?
— Долу в библиотеката, до кулата. С него са няколко от нашите. — Тию започваше да се учи на жаргона и вече знаеше как да отговаря на въпроси.
— Значи ще чакаме.
Те се приближиха към полицаите от Таравал — лейтенант Арманино и сержант Дорни — и Тию представи Глицки. Арманино обясняваше на инспекторите от отдел „Убийства“ от централния полицейски участък колко добре охранявано е мястото. Жената горе била всъщност мъртва. Когато дошли, тя си била очевидно и напълно мъртва. Затова не преместили тялото и не пипнали нищо.
Тию имаше нужда да говори.
— Намушкана в леглото си, Ейб. Прилича на кражба, която е прераснала в нещо друго, може би опит за изнасилване. Чаршафите и одеялата са доста разхвърляни. Много кръв — трябва да го е порязала.
С ръце в джобовете, Глицки кимна.
— Добре, хайде да влизаме.
— Преди това, сержант — прекъсна го Арманино, — има още няколко неща. Санитарите и отговорилите на обаждането полицаи бяха тук, когато дойдохме, но не се бяхме забавили много. Никой друг не е ходил по алеята. По нея не се вижда кръв, но може и да е капнало малко или да е пръснало. Не искам да се минава оттам, докато не дойдат колегите от криминалния отдел да огледат мястото. — Арманино си падаше по подробностите. Глицки си помисли, че точно затова е станал лейтенант. — Но междувременно едно от моите момчета — той махна с ръка към полицаите на алеята, — намери това. — Лейтенантът подаде на Глицки найлонов плик, в който имаше нещо бяло с червени капки.