Жълтата кутия
- Автор: Пенчев Николай
- Серия: Старобългарски загадки #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1357-6
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Жълтата кутия». Краткое содержание книги:
Скоро те бяха завързани и изправени пред писаря.
– Кои сте вие? – попита ги той, докато триеше челото си. – Защо ни нападнахте?
Грамадният разбойник се изплю на земята и не каза нищо.
– Извадихте късмет, че другарите ни ги няма – каза другият и изгледа с презрение Климент. – Иначе досега всички щяхте да сте мъртви!
– Вие сте от хората на Батой, нали? – тихо попита писарят. – Той ли ви изпраща?
– Да, негови хора сме! – гордо обяви мъжът и се огледа. – Той ще отмъсти за нас! Можеш да си сигурен! – разбойникът се опита да се отскубне, но войниците го стискаха здраво. – И какво ще правите сега? Ще трябва да ни заведете в Плиска! А нищо не се знае какво ви чака по пътя до там, нали?
– Всъщност не! – твърдо каза Климент. – Убили сте двама от хората ми! Ранили сте помощника ми! Искахте да избиете всички ни и да ни ограбите! Затова с правомощията, дадени ми от княза, ви осъждам на смърт! Обесете ги!
Писарят се обърна, за да не гледа повече разбойниците, които го засипаха с викове и ругатни.
– Господарю! – един от войниците се приближи до писаря и го хвана за лакета. – Господарю, струва ми се, че по-ниският е Николай, слугата на убития свещеник Агоп. Разпознах по описанието, което ни бяха дали докато го търсехме.
Климент трепна и се обърна. Разбойникът не спираше да се мята в ръцете на войниците, които го водеха към дърво, през един от клоните на което бе преметнато въже с клуп на края. На съседния вече се полюшваше тялото на обесения великан.
– Чакайте! – извика писарят и доближи до осъдения. Ти си Николай, слугата на Агоп, нали?
Разбойникът облиза устни.
– И какво ако съм аз?
– Ти ли уби свещеника?
– Какво значение има? – присмя му се мъжът. – Така или иначе ще увисна на въжето!
– Кажи ми истината и може да размисля! Ти ли уби Агоп?
Спазъм премина през тялото на Николай, в очите му проблесна надежда.
– Да, аз съм Николай. Но не съм го убивал! Макар че, честен кръст, много пъти са ме сърбели ръцете да го направя. След като разбрах, че е мъртъв задигнах някои от финтифлюшките му, но кой би могъл да ме укори за това? Искаш истината – ето ти я: Сред мъртвите ми другари имаше много по-почтени хора от тази свиня! Извратеняк, мръсник и крадец! И този човек твърдеше, че се грижи за душите на хората?! Заслужаваше да умре! Който го е убил, е направил добра услуга на света. Но не бях аз. Но те всички.... не, не, всички вие – задъхан от възбуда крещеше Николай – всички вие с нищо не сте по-добри от мен и Батой. Князът избива собствените си поданици. Поповете му насилват деца. Боилите му крадат! Всички са един дол дренки! Знаеш ли, че прехваленият ви Александър, оня дето строеше църквата в Плиска, навремето е причаквал като мен хора по пътищата? – разбойникът се изсмя на слисаната физиономия на писаря. – О-о-о, да! Вие сте същите като нас, само че се криете зад гръмките си титли и скъпите си дрехи. Но всички до един сте убийци и крадци!
– Александър е бил разбойник? – невярващо попита писарят. – Вярно ли е това?
– Разбира се, че е вярно! Било е отдавна, но има хора, които още помнят! – неочаквано Николай се дръпна от ръцете на войниците, които го държаха и побягна към гората.
Преди писарят да успее да извика, няколко стрели полетяха във въздуха и се забиха в гърба на беглеца. Той залитна смешно, направи още няколко крачки и се строполи между храстите.
Дориян c радост прие момичетата. Климент дръпна призвитера на страна и набързо му разказа какво се е случило във Филипополис. Свещеникът го изслуша сериозно и кимна с глава.
– Ще се грижа добре за тях. Преживели са ужасни неща, да се надяваме, че бързо ще ги забравят. При мен ще се чувстват добре, а и аз имам нужда от малко женска помощ. Работата в градината скоро ще ги накара да не си спомнят преживяванията си. След две седмици ще метат двора, пеейки, все едно нищо не им се е случило.
– Вярвам ти! Затова ги доведох при теб. Благодаря, че си готов да помогнеш.
– Аз самият имах тежко детство – въздъхна свещеникът и поведе писаря из двора. – Знам какво е да си малък, сам, наранен и да няма кой да ти подаде ръка. Затова съм готов да направя всичко за децата си – очите на призвитера заблестяха.
Климент благодари още веднъж и се сбогува с Тиона и останалите. Близо до изхода, седнала върху купчина дърва, сърдито го наблюдаваше момичето, което бе срещнал при едно от предишните си идвания в приюта.