Пазителката [bg]

— От село, наречено Горчилище.

— Не знаем за такова място.

— Малцина го знаят. Напуснахме го и дойдохме в Мочурището.

— Защо? — попита Трой.

— За да го прекосим. И да стигнем отвъд него.

— Отвъд него… И какво според вас има там?

— Именно това възнамеряваме да открием. Можете ли да ни помогнете?

Хиперборите се спогледаха, сетне Трой посочи нагоре.

— Ела с нас.

И без да обелят дума повече, двамата разпериха криле и се устремиха сред клоните.

Усетих присвиване под лъжичката. Откъде можех да съм сигурна, че не ме канят просто за да ме изядат?

— Ако не се върна до час — обърнах се към останалите, — продължавайте без мен. Аз ще ви настигна.

— Ако не се върнеш до час — отговори Делф, — ще дойда да те намеря.

Оттласнах се от земята и последвах двете пернати същества. Онова, в което се озовах, не беше гнездо, а по-скоро огромна площадка от дървени трупи, пролуките между които бяха запълнени с мъх и листа и замазани с глина. Наоколо имаше десетки групички от хипербори, малки, млади и стари, които работеха, играеха или разговаряха помежду си. С появата ми всички те спряха заниманията и се вторачиха в мен.

Трой посочи към единия ъгъл на площадката, където се издигаше голяма платнена шатра.

— Тук живее Мича. Главатарят на нашето племе.

Щом наближихме шатрата, Трой извика:

— Мича, водя ти някой, който се нуждае от съвет.

— Нека влезе — разнесе се отвътре повелителен глас.

Трой отметна единия край на платнището и ми направи знак да мина.

— Ти няма ли да дойдеш? — попитах.

— Не, ще се срещнете на четири очи.

Платнището се спусна зад гърба ми. Озърнах се наоколо. Помещението бе удивително широко, с рогозка за спане на пода и голяма дървена маса със столове около нея. В средата се издигаше стволът на огромно дърво, към който шатрата бе привързана с помощта на яки въжета. Самият Мича бе кацнал върху дебел клон, стърчащ встрани от дънера. Кожата му синееше като на останалите, но перушината по главата му бе бяла като сняг.

— Името ти? — попита, пронизвайки ме с поглед.

— Вега Джейн — отвърнах колкото можех по-уверено.

С един скок и плясване на криле той се озова до мен и застана с изправени рамене. Тялото му все още бе могъщо и внушително, но си личеше, че мускулите му са изгубили някогашната пъргавина.

Седнахме на масата и той сложи пред мен купа плодове, след което напълни две дървени чаши с вода. Вършеше всичко сам, което го правеше далеч по-симпатичен от крал Торн, с неговите вечно търчащи слуги.

Отхапах от една ябълка и отпих глътка вода.

— Е, за какво ти е нужен съвет? — подкани ме Мича.

— За това как да премина Втория кръг.

— Откъде си научила за кръговете? — Чертите му начаса се стегнаха и добиха предпазливо изражение.