Лебедова песен [bg]

Пръстите ѝ изведнъж потънаха в стъклото.

Само дето вече не беше стъкло, а поток от вода, който течеше между многоцветните камъни. Секретарката издърпа ръката си и от връхчетата на пръстите ѝ като диаманти западаха капки вода обратно в течащия поток.

Сестрата я гледаше недоумяващо, но Бет се чувстваше отдалечена от нея и от руините на града около тях. Усещаше присъствието на другата жена, но тя сякаш беше в друга стая на някакво вълшебно имение, за чиято предна врата току-що беше намерила ключа. Хладният поток издаваше съблазнителен кикот, докато минаваше покрай цветните камъни. „Не е възможно върху скута ми да тече вода — помисли си младата жена и за момент потокът потрепери и започна да избледнява — заприлича на измислена мъгла, изпарена от силното слънце на разума. — Не!, пожела си Бет. Още не!“

Водата продължи да тече точно под ръцете ѝ и да се движи от единия край до другия.

Секретарката пъхна отново ръка вътре. „Толкова е прохладна, толкова прохладна.“ Задържа част от водата в длан и я поднесе до устата си. На вкус беше по-добра от всяка чаша „Перие“, която беше пила. Пи отново от нея, след което наведе глава до потока и отпи, докато водата заливаше бузата ѝ като безспирна целувка.

Сестрата си помисли, че Бет Фелпс е изпаднала в транс. Очите на секретарката се оцъклиха. Също като Арти и тя не помръдна повече от тридесет секунди.

— Хей! — каза клошарката, протегна се и сръга Бет. — Хей, какво ти става?

По-младата жена вдигна поглед. Очите ѝ се проясниха.

— Какво?

— Нищо. Мисля, че е време да си починем малко. — Сестрата се опита да вземе стъкления пръстен, но Испанката неочаквано го сграбчи и побягна, като се скри сред останките и го притисна до тялото си. Клошарката и Бет скочиха на крака… и на Бет ѝ се стори, че коремът ѝ е пълен с вода.

Сестрата отиде при Испанката, която плачеше с наведена глава. Приклекна до нея и ѝ заговори нежно:

— Хайде, върни ми това, става ли?

— Mi nina me perdona — отвърна през хлипанията си жената. — Madre de Dios, mi nina me perdona.

— Какво казва? — попита Бет, която беше застанала зад клошарката.

— Нямам представа. — Сестрата сложи ръка върху стъкления пръстен и бавно го дръпна към себе си. Испанката не го пусна и заклати енергично глава. — Хайде де — настоя клошарката. — Пусни го…

— Детето ми ми прощава! — каза неочаквано по-младата жена. Очите ѝ бяха ококорени и пълни със сълзи. — Божия майко, видях лицето на детето си в това! И то ми каза, че ми прощава! Свободна съм! Божия майко, свободна съм!

Сестрата се изуми.

— Аз… си мислех, че не говориш английски.

Сега беше ред на Испанката да запримига объркана.

— Какво?

— Как се казваш? Защо не говореше на английски досега?

— Казвам се Хулия. Хулия Кастильо. Английски? Не знам… за какво говориш.