Лебедова песен [bg]

— Блейкман — изграчи Дарлийн. — Трябва да… трябва да стигнем до Блейкман. Суон, скъпа? Не се тревожи, ще отидем там.

— Да, госпожо — отвърна тихо детето и Джош усети всичко в гласа ѝ: то знаеше, че майка му е на прага на смъртта.

— Веднага след като ни изкарат оттук, тръгваме. Господи, в момента виждам лицето на татенцето пред очите си! — Дарлийн се засмя и дробовете ѝ забълбукаха. — О, как само ще му изскочат комбалите!

— Много ще се зарадва да ни види, нали? — попита Суон.

— Разбира се! Проклятие, ще ми се… да дойдат и да ни извадят от тук! Кога ще дойдат?

— Скоро, мамо.

Детето е пораснало с десет години от взрива насам, помисли си Джош.

— Аз… сънувах Блейкман — каза Дарлийн. — Двете с теб бяхме… вървяхме и оглеждахме старите къщи… бяха точно пред нас, от другата страна на полето. И слънцето… слънцето печеше толкова силно. О, какъв хубав ден беше. Погледнах над полето и видях татенцето на верандата… Той ми махаше да отидем при него. Вече не ме… не ме мразеше. И изведнъж… мама също излезе от къщата, застана на верандата до него… и двамата се хванаха за ръце. Мама се провикна: „Дарлийн! Дарлийн! Чакаме те, дете! Прибирай се у дома, веднага!“ — Жената млъкна и за миг се чуваше единствено влажният звук от дишането ѝ. — Ние… ние тръгнахме през полето, но мама каза: „Не, скъпа! Само ти. Само ти. Не взимай момиченцето. Само ти.“ Но аз не исках да отивам без моя ангел, страхувах се. Но мама каза: „Момиченцето трябва да продължи! Трябва да продължи по своя дълъг път.“ О… как ми се искаше да прекося това поле… Много го исках… но… не можех. — Дарлийн намери ръката на Суон. — Искам да се прибера у дома, скъпа.

— Всичко е наред — прошепна детето и погали подгизналите от пот остатъци от косата на майка си. — Обичам те, мамо. Толкова много те обичам.

— О… прецаках всичко. — Един хлип заседна в гърлото на Дарлийн. — Прецаках всичко… абсолютно всичко, до което се докоснах. О, Господи… кой ще бди над моя ангел? Страхувам се… Много се страхувам… — Жената захлипа неудържимо. Суон прегърна по-силно главата ѝ и ѝ зашепна:

— Шшшш, мамо. Тук съм. До теб съм.

Джош ги остави сами. Отиде в своя ъгъл и се сви в него в опит да избяга.

Нямаше представа колко време беше минало — може би часове — когато чу шум близо до себе си. Изправи се.

— Господине? — гласът на Суон беше слаб и наранен. — Мисля, че… мама се прибра у дома.

В този момент детето се пречупи и започна да плаче и да стене едновременно.

Джош уви ръце около него и то го прегърна през врата и продължи да плаче. Той почувства ударите на сърцето му и му се прииска да крещи и да беснее. Ако някой от гордите глупаци, които бяха натиснали онези бутони, беше наблизо, щеше да му счупи врата като кибритена клечка. Мисълта за милионите хора, които лежаха мъртви навън, тормозеше съзнанието му, както го тормозеха въпросите колко голяма е вселената или колко милиарда звезди светеха на небето. Точно сега обаче беше останал само с това малко момиченце, което хлипаше в ръцете му. То никога вече нямаше да гледа на света по същия начин както преди. Нямаше значение какво щеше да се случи с тях от сега нататък, Суон завинаги щеше да бъде белязана от този момент… Джош знаеше, че същото се отнася и за него. Защото беше едно да знае, че някъде там може да има милиони безлични трупа, но съвсем друго беше една жена, която само допреди малко беше дишала, говорила и чието име беше Дарлийн, да лежи мъртва в пръстта на по-малко от три метра от него.