Лебедова песен [bg]

Испанката поклати глава.

— Lo siento, no comprendo.

Сестрата се вторачи в Хулия за момент и накрая бавно вдигна пръстена до лицето си, за да надникне в дълбините му. Ръката ѝ трепереше, а по предмишницата и лакътя ѝ преминаха леки импулси енергия.

— Заради това е — каза клошарката. — Заради това стъклено нещо. Нямам представа как и защо, но… това нещо ми позволява да я разбирам и тя може да ме разбере. Чувам я да говори на английски, Бет… и си мисля, че тя ме чува да ѝ говоря на испански.

— Това е лудост! — каза секретарката, но се сети за хладния поток, който течеше върху скута ѝ, и за гърлото си, което вече не беше сухо като пергамент. — Имам предвид… че това са просто стъкло и скъпоценни камъни, нали?

— Ето. — Сестрата ѝ го подаде. — Увери се сама.

Бет проследи един от шиповете с пръст.

— Статуята на Свободата — каза тя.

— Какво?

— Статуята на Свободата. За това ми напомня. Не за самата статуя, а… за короната на дамата. — Тя вдигна пръстена до главата си с шиповете нагоре. — Виждаш ли? Прилича на корона, нали?

— Никога не съм виждал по-прекрасна принцеса — обади се мъжки глас, който идваше от мрака от другата страна на кладата.

Бет мигновено стисна стъкления пръстен в ръцете си и се отдръпна от посоката, от която долетя гласът. Сестрата се напрегна.

— Кой е там? — Тя усети раздвижване. Някой вървеше бавно сред руините и съвсем скоро щеше да стигне до обхвата на светлината.

Стори го. Очите му се спряха на всеки един от тях.

— Добър вечер — поздрави учтиво непознатият, като се обърна към Сестрата.

Той беше висок и широкоплещест мъж, с аристократична осанка, облечен в прашен черен костюм. Около раменете и врата си беше увил кафяво одеяло като някакъв селски шал, а на бледото му лице с остра брадичка личаха алените ивици от дълбоки изгаряния, които приличаха на оставени от камшик белези. От високото му чело започваше дълбока рана, която слизаше зигзагообразно през лявата му вежда и стигаше до бузата му. По-голямата част от червеникавосивата му коса се беше запазила, макар че по скалпа му имаше голи петна, големи колкото сребърни долари. Дъхът му излизаше на пара през устата и му и се виеше нагоре.

— Може ли да се приближа? — попита с изпълнен с болка и колебание глас непознатият.

Сестрата не отговори. Мъжът зачака.

— Няма да хапя — обеща той.

Целият трепереше и клошарката не можеше да му откаже да се стопли на огъня.

— Приближи се — каза му предпазливо тя и отстъпи назад, когато непознатият го стори.

Той потръпна, докато куцаше към тях и Сестрата забеляза на какво се дължеше болката му: назъбено парче метал беше пронизало десния му крак точно над коляното му и се беше подало около седем-осем сантиметра от другата страна. Той мина между нея и Бет и отиде право до огъня, където протегна ръце, за да ги стопли.

— Ах, колко е приятно! Навън сигурно е под нулата!