Вътрешният кръг [bg]

— Кой? — попита с блеснали очи Тейлър.

— Не си спомням. Може да е била и съпругата му.

— Говорили сте със съпругата на Били?

— Разбира се. Наистина ли сте били близки с Били?

— Не, нищо подобно. Не желая да разпитвате хората зад гърба ми!

— Не разбирам защо се разстройвате, мистър Тейлър — невинно подхвърли Демарко. — Желанието ми е да напиша хубав материал за един местен герой, нищо повече. Мисля, че…

— Пет пари не давам какво мислите! — отсече Тейлър. — От опит знам, че вие, журналистите, никога не пишете нищо хубаво за когото и да било! Но това е отделен въпрос. Искам да ви е пределно ясно, че не обичам, когато някой разпитва за мен, и нямам никакво намерение да…

Тейлър изведнъж млъкна и закова очи в нещо над главата на Демарко. В същото време зад гърба му проскърцаха тежки обувки и той се обърна. На вратата се беше изправил човекът с конската опашка и големия белег от закусвалнята. Носеше стари каубойски ботуши, черни джинси и сива фланелка без ръкави, под която се движеха бицепси на щангист. Погледна Демарко точно по начина, по който го беше погледнал в онзи бар — с безизразно лице и лишен от емоция поглед, излъчващ мрачна заплаха.

Демарко беше човек, който тренираше редовно и поддържаше относително добра физическа форма. Мъжът зад него беше малко по-висок и вероятно с десетина килограма по-тежък. Ала въпреки това Демарко изпита чувството, което го беше обзело преди време, когато се ръкува с централния полузащитник на „Уошингтън Редскинс“. И той не беше кой знае колко по-едър от него, но излъчваше дивата необуздана сила на същество, което несъмнено би управлявало света, ако нещата се свеждаха само до ръкопашни схватки.

Отново се обърна с лице към Тейлър, който очевидно усети колко му е неприятно зад гърба му да стои човек като Морган, и на устните му се появи лека усмивка, топла като зимна нощ.

— Тоя човек е от Вашингтон, окръг Колумбия, Морган — осведоми горилата Тейлър. — Твърди, че е писател и това му дава право да ходи и да разпитва за…

— Мистър Тейлър, аз изобщо не…

— Млъквай! — безцеремонно го сряза домакинът. — Не обичам да ме прекъсват!

Арогантността му можеше да се пипне с ръка. Беше онзи тип арогантност, която често се среща у влиятелните политици, свикнали да ги обслужват и убедени в своята мощ, изискващи безпрекословно подчинение. Хора, които дълбоко вярват, че са недосегаеми.

— Искам да разбереш нещо, драги, и да го разбереш добре — продължи Тейлър. — Тук не ти е шибаният Вашингтон и аз няма да търпя начина, по който се промъкваш в местното общество!

Вероятно сега беше моментът да се позове на Първата поправка и да заяви, че има право да върши каквото си пожелае.

— Няма да го търпите?

— Точно така. И ти предлагам да си вдигнеш чуковете от града още утре. Това е най-доброто, което можеш да направиш.