Вътрешният кръг [bg]

Демарко с мъка откъсна очи от прекрасното създание и с неудоволствие установи, че Тейлър го изучава. От изражението на лицето му личеше, че се забавлява от реакциите на госта.

Тейлър беше прехвърлил шейсет, висок бе около метър и деветдесет, със стройна мускулеста фигура. Носеше нови работни ботуши, джинси и карирана риза с навити ръкави. Лицето му беше прорязано от дълбоки бръчки, най-отчетливи от двете страни на устата му. Косата му беше гъста и съвсем бяла, а дълбоко разположените очи под прошарените вежди блестяха със студен пламък. Изправен до русата жена-дете, той се нуждаеше само от бяла брада, за да заприлича на Господ, прогонил Адам от райската градина, задържайки Ева за себе си.

Тейлър остави момичето при глобуса и се насочи към масивното писалище, изработено от същия материал като стойката. Тя хвърли безразличен поглед към посетителя, после започна да върти огромното кълбо — сякаш беше някаква играчка, създадена специално за нея. Очите й обхождаха като хипнотизирани континентите и океаните, плъзгащи се под тънките й пръсти.

— Седнете — рече делово Тейлър и посочи един стол пред писалището. Не беше покана, а заповед. После се обърна към момичето и подхвърли: — Скъпа, бъди така добра да повикаш Морган.

Но тя сякаш не го чу и продължи да върти глобуса.

— На теб говоря, скъпа — леко повиши тон Тейлър.

— Не харесвам Морган, чичо Макс — отвърна момичето, без да извръща глава.

Чичо Макс? Нима му е племенница?

Тейлър леко се усмихна, може би развеселен от детското й цупене или пък от отношението й към споменатата личност.

— Морган няма да ти направи нищо лошо, скъпа — меко подхвърли той. — Хайде, иди да го доведеш.

В гласа му се долови леко нетърпение. Очевидно беше свикнал заповедите му да се изпълняват на часа.

Момичето хвърли последен поглед към въртящия се глобус и неохотно му обърна гръб. Тейлър с видимо удоволствие проследи движението на стройните й прасци и добре оформеното дупе по посока на вратата. Сластта му беше очевидна и малко противна, ако се вземеше предвид възрастта на момичето.

Но когато отново се обърна към Демарко, в очите му нямаше следа от приятните усещания и мисли, които беше изпитвал допреди миг.

— Боб Сторч от местния вестник ме осведоми, че разпитвате за мен — започна без предисловие той. — И реших, че ще е по-добре да чуя от самия вас какво търсите.

В редакцията на вестника Демарко бе задал един-единствен въпрос — дали издателят познава Тейлър — и беше получил отрицателен отговор. Но очевидно този въпрос се беше оказал напълно достатъчен за вдигането на тревога. Мъжът насреща му очевидно разполагаше със система за ранно предупреждение, която по нищо не отстъпваше на НОРАД.