Красивите [bg]

— Добре дошла — поздрави я той.

Явно говореше езика на боговете.

— Мерси. Хм, исках да кажа, благодаря ти.

— Ние не знаехме, че идваш. Не и доскоро.

Да не би боговете да имаха обичай да се обаждат преди всяко посещение?

— О, съжалявам — смънка тя, но отговорът й очевидно го смути. Явно не беше редно боговете да се извиняват за постъпките си.

— Объркали сме се — продължи той. — Видяхме огън и помислихме, че си скитник.

— Да, разбрах. Добре, че никой не пострада.

Той се опита да се усмихне, но после се намръщи и поклати глава.

— Ние още не разбираме.

— И двамата сме в това положение.

Акцентът на мъжа звучеше доста особено, като на жител на друг град от континента, но не и като на представител на друга цивилизация. От друга страна, беше ясно, че речникът не му достига, за да зададе въпросите, които го вълнуват, сякаш не беше свикнал да си бъбри с боговете. Най-вероятно изречението, което се опитваше да се сети как звучи, беше: „Какво, по дяволите, правиш тук?“.

Каквато и представа за божественото да имаха тези хора обаче, Толи явно не се вписваше напълно в нея. Опасяваше се, че ако в един момент решат да я лишат от божествения ореол, тя попадаше в единствената възможна друга категория: скитник.

А скитниците явно ги скъсяват с една глава.

— Извини ни — каза той, — ние не знаем името ти. Аз съм Андрю Симпсън Смит.

Необичайно име, достойно за една необичайна ситуация, помисли тя.

— Аз съм Толи Янгблъд8.

— Млада кръв — повтори той и някак живна. — Значи ти си млад бог?

— Ами, да, май така излиза. Само на шестнайсет съм.

Андрю Симпсън Смит затвори очи с видимо облекчение.

Толи се зачуди дали и той не е приблизително на нейната възраст. Неговата арогантност и напереното му държание се изпариха при най-малкото смущение, пък и нямаше още брада. Ако се абстрахираше от високата му обществена позиция и сипаничавата кожа, можеше да мине за грозен на възрастта на Давид — около осемнайсет.

— Ти вожд ли си тук? — попита тя.

— Не. Ето го водачът. — И той посочи дебелия ловец със сплескан нос и кървящото коляно, когото Толи събори при преследването. Същият, който едва не й отнесе главата с копието си. Страхотно!

— Аз съм божият човек тук — продължи Андрю. — Научих езика ви от баща си.

— Наистина го говориш много добре.

Лицето му се разтегли в криво зъба усмивка.

— Аз ти благодаря. — Той се разсмя, след това доби почти лукаво изражение. — Паднала си, нали?