Красивите [bg]

Андрю се намръщи, сякаш му задаваше много странен въпрос.

— Защото беше техен ред.

— Техен какво?!

Той сви рамене.

— Ние убихме през лятото. Сега е ред на тяхното отмъщение.

— Вие сте убили един от техните?

— Това беше отмъщение, че убиха един от нашите по-рано напролет. — Той студено се усмихна. — Тогава и аз участвах в гонката.

— Значи е било нещо като отплата. Но кога започна всичко това?

— Кога започна ли? — Той се втренчи в широката страна на ножа, сякаш се опитваше да разчете нещо в огледалото на потъмнелия метал. — Винаги е било така. Те са скитници. — Той се усмихна. — Доволен съм, че теб доведоха при нас, а не убиха някого. Значи още е наш ред и аз мога да отмъстя за смъртта на баща си.

Толи онемя. За секунди Андрю Симпсън Смит се беше превърнал от скърбящ син в някакъв свиреп дивак. Пръстите му побеляха, толкова здраво стискаше ножа, че кръвта се беше оттеглила от тях.

Тя откъсна очи от оръжието и тръсна глава. Не беше честно да го мисли за нецивилизован. Това, което току-що й разказа Андрю, беше древно като самата човешка цивилизация. В училище обсъждаха кръвната вражда. Ръждивите стигнали още по-далече в своята жестокост, като изобретили оръжията за масово поразяване и постоянно усъвършенствали технологиите за изтребване на хора, докато накрая едва не погубиш света.

Въпреки това Тош не можеше да не си даде сметка колко по-различни са хората в примитивното селище от всички останали, които беше срещала през живота си. Тя се насили отново да погледне съкрушената физиономия на Андрю и да преглътне жестоката наслада, която извикваше у него тежестта на ножа в ръката му.

После си припомни думите на д-р Кейбъл. Човечеството е раково образувание, а ние сме лечението. Целта на градовете е прекратяване на насилието и именно това е едно от нещата, които операцията премахваше в мозъците на красивите. Светът, в който отрасна Толи, служеше като защитна стена срещу този ужасяващ цикъл на насилие. Но ето че сега се сблъска с първични същества. Като избяга от града, тя може би се беше отправила точно към тях.

Освен ако д-р Кейбъл не грешеше и съществуваше и друг път.

Андрю откъсна очи от ножа, прибра го и разтвори широко празни ръце.

— Но не и днес. Днес ще ти помогна да откриеш приятелите си. — Той отново се разсмя и лицето му внезапно светна.

Толи бавно вдиша, изкушавайки се за момент да отхвърли помощта му. Нямаше на кого друг да се довери обаче, а лесовете по пътя към Ръждивите руини бяха опасани с тайни пътеки и криеха неизвестни опасности; там дебнеха хора, за които тя беше просто скитник. Дори да не я преследваха кръвожадни гончии, един изкълчен глезен можеше да се окаже фатален.

С една дума, тя имаше нужда от Андрю Симпсън Смит. А той цял живот се беше готвил да помага на хора като нея. На богове.

— Добре, Андрю. Но нека тръгнем още днес. Бързам.

— Разбира се, още днес. — Той потърка челюстта си, където едва беше набола рядка брада. — Къде са руините, където чакат приятелите ти?