Директивата [bg]

43.

Полицаи на Федералния резерв пазеха предните врати, но имаше нещо различно. Те бяха два пъти повече от обикновено и много от тях носеха пушки и снаряжение на специалните части. Може би засилените мерки около Управителния съвет след смъртта на Сакс бяха прехвърлени и в Ню Йорк. А може би бяха в повишена готовност, защото днес беше историческият Ден на Федералния резерв. Или бяха проверили номерата на социалните ни осигуровки и се бяха вкиснали.

Приближих се до двете ченгета на входа на Мейдън Лейн.

— Добър ден — поздравих ги. — Имаме уговорена среща със Стивън Мерил от отдел „Човешки ресурси“.

Те погледнаха торбите с храната и после се спогледаха. Предположих, че Стивън е изръсил за обяд доста хора.

Прехвърлих яденето в другата си ръка, извадих портфейла си и им дадох фалшивото си разрешително. Джак държеше кафетата върху подноса и им показа своето.

Ченгето се обади по предавателя и попита:

— Фитнес зала „Уелпойнт“?

Аз само посочих емблемата на елека си. С белезите по лицата и зачервените от безсъние очи нищо в Джак и мен не говореше за здраве.

— Трябва да дойдете да ни видите — рекох. — Мога да ви изпратя пропуск за гост.

Той се заслуша в слушалките.

— Вероятно няма да е днес — отговори полицаят и отстъпи встрани. — На рецепцията ще ви дадат пропуски.

Влязохме. Пазачът на рецепцията ни даде пропуски на посетители, които да си закачим, и после ни насочи към рентгена. Покрай нас минаваха служители, отправили се към клетките.

Зачакахме след двама италиански туристи с пухкави палта.

— Следващият — каза пазачът и ми направи знак да пристъпя напред. Минах през магнитометъра. Никакъв звук. Конвейерът на рентгена спря, докато той преглеждаше торбите ни.

Втренчих се гневно в него, сякаш той беше съдия, който ме осъжда. Човекът също ме погледна.

Торбите ни се появиха. Ченгето от Федералния резерв в края на рентгена размаха картата си пред клетката.

Бяхме вътре. Той ни каза да изчакаме нашия човек от отдел „Човешки ресурси“ до вратите на асансьора. Държах лактите си широко разтворени в най-добрата си поза на пристрастен към фитнеса, докато гледах как цифрите намаляват. От асансьора слезе блед мъж с брада.

— О, донесли сте обяд — възкликна Стивън Мерил и се представи. — Пошегувах се, но благодаря.

Той не се беше пошегувал, но предположих, че се е застраховал, ако го обвинят, че приема подаръци. Отидохме с него на втория етаж, където дузина глави се надигнаха от преградените кабинети като прерийни кучета. Наредих храната на странична масичка близо до стаята за съвещания, извадих меню от едната торба и го пъхнах в задния си джоб.