Директивата [bg]

Засрамих се, че изпитвам удоволствие от това и го виждам как осъзнава, че този път няма да има лесен изход. Беше му останал само страхът.

— Те ще ни прецакат — прошепна брат ми.

— Да — отвърнах, — но не съм сигурен дали ще ни припишат вината, или ще ни убият.

Той непрекъснато преглъщаше. Устата му беше пресъхнала.

— Аз ще побягна или ще се предам на ченгетата…

— Не го прави. Те ще се захванат с Ани или с татко. Трябва да намерим начин да се справим.

— Но аз не мога. Обърках всичко, Майк. Свършено е с нас…

— Не е. Казах ти, че имам план.

— Какъв?

— Много сте бъбриви там отзад — извика Линч през металната преграда, която разделяше кабината от товарната зона.

— Обсъждаме последните детайли — отвърнах.

Човекът на Линч се върна с храната и я остави в товарното отделение. Чух, че Линч каза нещо на ирландеца.

Протегнах ръка към торбите с яденето и проверих поръчката.

— Добре. Претърси ги — заповяда Линч.

— Станете — рече Очилатият и затвори вратата.

— Какво? — попитах.

— Само ще се уверим, че сте чисти — отговори Линч от предната седалка. — Няма да ми е приятно, ако има изненади.

Очилатият започна да претърсва Джак. Те знаеха, че кроя нещо. Ако намереха фалшивите директиви, всичко щеше да свърши. Измъкнах разпечатките от папката, където ги бях скрил, и зачаках, докато Очилатият обискираше Джак, взирайки се във всеки инструмент, който брат ми носеше за кражбата.

Мъжът се наведе към краката му и докато заобикаляше седалката, аз подадох листовете на Джак.

Брат ми изглеждаше озадачен за миг, но после ги пъхна между възглавницата на седалката и краката си, докато сядаше.

След това Очилатият претърси мен, проверявайки кръста, слабините и под мишниците ми. Пръстите му минаха покрай ръкавелите ми, но той не усети мъничкия цилиндричен ключ там. Докато прокарваше ръце по гърдите ми, Очилатият мина покрай керамичното ножче за бръснене, но то беше съвсем малко, като два и половина сантиметрова част от острие на резбарски лък, която само аз можех да напипам. Ножчето убоде кожата ми.

— Чисти ли са? — попита Линч.

Партньорът му отново ме претърси. Можех да се закълна, че гледаше ножчето, макар че беше много трудно да определя накъде е насочен погледът му.

— Да — отвърна той.

Линч включи двигателя.

— Ще ни трябват и кафета — казах през преградата.

— Преди малко пихте.

— За работата. Не мога да отида никъде в сградата без две чаши кафе.

— Добре — отговори той.

В разстояние на една пряка имаше четири кафенета „Старбъкс“. Ирландецът хукна по улицата и се върна с поднос с две картонени чаши кафе.

Завихме зад ъгъла на улицата с Банката. Ченгетата биха се нахвърлили върху всеки, който паркира на тази пряка, затова щяхме да спрем само за миг, докато изскочим навън.

Вратата на микробуса се отвори с трясък.

— Не обърквайте нещата — рече Линч.

С Джак грабнахме нещата си и слязохме.