Възкресителят [bg]

— Не е нужно да идваш с мен, нали знаеш — рече той.

— Не искаш ли да дойда?

— Разбира се, че искам. Но може да се окаже опасно. Пък и може да изгубиш работата си.

— Ще се обадя на шефа си. Ще му кажа, че ми трябва още време по лични въпроси. Имат добро мнение за мен, не би трябвало да е проблем.

Артър отвори лаптопа си.

— Бихме могли да тръгнем и сега, но се нуждаем от малко почивка. Нищо не пречи да отлетим рано сутринта.

— Ами мечът?

— Не можем да го вземем със себе си. Ще направим същото, което е направил и Томас Малори. През нощта ще го заровим в градината. По-късно ще се върна за него. Може да прекара още няколко дни на свобода, преди да попадне в Британския музей.

— Тогава ще идем да го гледаме там. Може би заедно — вметна тя.

Артър въздъхна.

— Виж, загрижен съм за теб.

— И аз за теб. Всъщност теб те нападнаха.

— Готов съм да поемам рискове, но не и да излагам теб на опасност — рече той.

Тя седна на леглото и взе ръката му.

— Знам какво е да търсиш нещо, Артър. Правя го всеки ден в работата си. Тръпка е. Великолепна тръпка. Но все още не съм открила субатомни частици, така че вече съм малко нетърпелива и обезсърчена от моето търсене. Докато твоето е… осезаемо. За толкова кратко време постигна огромен напредък.

— Ние постигнахме напредък.

— Да, ти, ние. Направо е фантастично. Никога не съм преживявала подобно приключение и не искам да му обръщам гръб сега и да се чудя до края на живота си какво е било. Има и нещо друго, разбира се.

— Какво друго?

В отговор тя сложи длан на тила му и го целуна.