Уморените коне ги убиват, нали? [bg]

Джинкс отиде до него и едва-едва му стисна ръката.

Въпреки бойките приказки, които му бях издумал предварително, беше доста неспокоен. За него това бе съвсем ново преживяване — да се срещне по светски с пазителите на закона, когато над главата му тегне извършено престъпление.

— Хубави неща съм чувал за теб, Джинкс — рече Рийс дружелюбно.

— Наистина ли, сър? — Джинкс все още беше неспокоен.

На вратата се почука, всички се спогледаха, Рийс стана от стола си.

— Аз ще отида — казах. Излязох в коридора и отворих. Беше инспектор Уебър — сюзеренът, набабът, махараджата, императорът, колосът — лично. „Не го подценявай — ме беше предупредил Мандън, — не прави тази грешка“ и, естествено, той беше прав, затова сега го погледнах с жив интерес и с искрена надежда се помъчих да усетя нещо от страхопочитанието, което Мандън изпитваше. Но… страхопочитание нямаше. За мен той беше просто поредното продажно ченге, макар и да беше с чиста риза. Е, добре, Чарли, тичай, за да не изпуснеш авантата. Ела да бръкнеш в кацата с меда. Ела и добре ще се подредиш. Ела и се опитай да вземеш от мен, каквото си наумил, чакам те…

— Съжалявам, че закъснях — рече той на влизане. — Минах през задния вход.

— Извинен си — отговорих и затворих вратата. — Джинкс, да ти представя инспектор Уебър…

Инспекторът отиде до Джинкс и го загледа, напълно пренебрегнал Холидей. Джинкс несигурно му подаде ръка, но бързо я прибра, след като инспекторът не показа с нищо, че е готов да я поеме — изобщо имаше много гузен вид.

— Той наясно ли е? — попита ме инспекторът.

— Питай го. Той разбира английски. Няма нужда от преводач.

— Знаел си как могат да се приберат някакви пари за заплати, така ли?

— Да, сър. Точно така…

— Каква сума?

— Доста голяма…

— Добре де, колко голяма?

— Доста голяма… — повтори Джинкс и погледна към мен за помощ. Беше по-неспокоен от всякога. Рийс му бе вдъхнал страхопочитание, та можете да си представите какво страхопочитание изпитваше пред инспектора. Щях да го оставя да се помъчи малко. Може би това изживяване щеше да го кали. Той имаше голяма нужда от каляване.

— Хайде, стига толкова — каза инспекторът заплашително. — Къде ще ги носят тия пари? На кое място?

— Ами… — заекна Джинкс.

Инспекторът се обърна към мен:

— Ти за тоя ли ми беше казал?

— Да, сър. За него…

— Каза ми, че той бил набелязал някакви заплати. — Той отново се обърна към Джинкс. — Разбрах, че си набелязал някакви заплати, така ли е?

— Кажи му — отчаяно ме помоли Джинкс. — Кажи му.

— Какво да ми каже? И какво, по дяволите, е това? — грубо попита инспекторът.

Горкият Джинкс. На лицето му беше изписано страдание и ми стана ясно, че ако го оставя още да се мъчи, ще изтърси нещо, дето не трябва, и може да провали всичко.