По непознати пътеки
- Автор: Май Карл
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: КАЛЕМ-90
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «По непознати пътеки». Краткое содержание книги:
Отново с нас са Винету и Поразяващата ръка.
Тъй като сега със сигурност знаехме, че транспортът още не е пристигнал, разузнаване не беше необходимо. Когато утрото се сипна, наслагахме труповете накуп и ги покрихме с храсти и камъни. А понеже от изхода на клисурата можехме да обзираме целия запад, решихме да останем тук и да докараме намиращите се от другата страна на планината коне.
На Соми му личеше, че никак не е доволен от този порядък. Той вероятно се опасяваше от евентуално откриване на неговата тайна, ала бурите бяха прекалено много заети с воинските си работи, за да се занимават специално с геологически проучвания. Вождът се възползва от сегашното свободно време, за да потърси билки за раната ми, и аз действително бях избавен от последиците на всяка треска, а дълбоките разкъсвания от ноктите заздравяваха противно на очакванията бързо и добре.
Квимбо още по време на похода бе привлякъл вниманието ми със своето потиснато, едносрично държане. Когато седна сега смълчан в моя близост, аз го попитах какво му е.
— Квимбо съм печален — отговори той. — Квимбо няма повече смеят и пеят.
— Защо?
— Квимбо съм зъл, Квимбо съм гневен на Ян, много голям отмъщени’ и гняв!
— Че какво пък ти е сторил добрякът Ян?
— Ян добър? Ох, ох, минхер, Ян съм лош, съм злобен. Ян вземат Квимбо Митие. Квимбо чул всичко какво Соми казал и какво Ян казал. Митие съм дъщеря на Соми и стават не жена на Квимбо, а жена на зъл, лош Ян. Ох, ох!
Той забучи гневно всичките си десет пръста във фризурата. Като почувства опустошеното й състояние, ходът на мислите му прие ново направление.
— Митие не иска стават жена на Квимбо, защот Квимбо не вече съм красив! Щраус взел Квимбо красив коса, ама Ян пък още много повеч’ нямат красив коса. Ох, ох, коса на Квимбо порастат пак, а после плачат Митие, че не станал е жена на Квимбо. И тогаз изсмиват Квимбо на Митие и вземат един друг добър красив жена!
Трябваше да го предоставя на неговите трагикомични мисли за мъст, тъй като вниманието ми се насочи към една тъмна точка, която бе започнала да става видима навън в равнината. Изкачих се малко по-нависоко и взех бинокъла в ръка. Тогава съзрях една дълга змия от ездачи и фургони, приближаващи към планината. С привлечено от мен внимание бурите пуснаха бинокъла от ръка на ръка и различиха очаквания обоз. Един кратък съвет доведе до решението да останем скрити, додето керванът си потърси място за стоянка.
Отправихме се обратно в клисурата и продължихме да наблюдаваме колоната тук от скрито. Тя приближаваше извънредно бавно, понеже тежките, неповратливи коли бяха запрегнати с волове, които освен това изглеждаха много изтощени от дългото и трудно пътуване.
Едва към обяд очакваните достигнаха подножието на планината и изтеглиха, без да подирят някое специално укритие, с фургоните един кръг, във вътрешността на който заеха места ездачи и воловари.
— Сега е времето! — рече Ян. — Препускаме надолу, нахълтваме във фургонното укрепление и изпозастрелваме всичко живо!
Аз отклоних.
— Така ще се подхвърлим на опасността да хвръкнем във въздуха. Колко лесно би могъл барутът да се възпламени по време на битката от някой изстрел! Голяма непредпазливост е от страна на тези хора да стануват в близост до опасните фургони. За да го вършат, сигурно са забранили всякакъв вид огън и естествено също тютюнопушенето. Впрочем ние май трудничко ще можем да нахлуем на коне в крепостта от колите, а пък после ще трябва да употребяваме само ножовете.
Тогава през бурите си проби път до мен Квимбо.
— Минхер не знай какво правят, ама Квимбо знай!
— Е?
— Квимбо отиват при ездач и казват, Квимбо съм зулу. После водят ездач при бури!
— Това не става, защото…
— Това стават, минхер, Квимбо веднага покажат!
Преди да сме съумели да го спрем, той се изхлузи помежду нас и хукна надолу по баира. Ние естествено се изплашихме от своеволието на кафъра, който не зачете нашите призиви и скоро се беше отдалечил толкова много, че изобщо вече не можеше да ни чуе. Неговото начинание даваше надежда за успех единствено ако проявеше достатъчно разумност да се представи за пост и да заяви, че хората му изобщо не са забелязали още шествието. Докато ние още се колебаехме какво да правим, той достигна крепостта от фургони. Сега не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме идното. Какво ставаше във вътрешността на фургонния венец, не можехме да видим. Но скоро той се отвори и ние забелязахме за наша радост, че всички ездачи напуснаха плаца, за да последват дръзкия кафър, който, както изглеждаше, ги водеше право към нас. След известно време видяхме обаче, че той не тръгна да изкачва планината, а продължи да се придържа към подножието. По този начин конниците минаха под нас и изчезнаха зад храстите на планинския склон.