По непознати пътеки
- Автор: Май Карл
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: КАЛЕМ-90
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «По непознати пътеки». Краткое содержание книги:
Отново с нас са Винету и Поразяващата ръка.
Ние спряхме пред могъщото възвишение и се събрахме да се посъветваме за мястото, на което щяхме да лагеруваме. Вече се беше смрачило и понеже бяхме близо до новолунието, не можехме да разчитаме на лунната светлина и трябваше да вземем едно бързо решение.
— Накъде? — попита Ван Хоорст.
— Ще се изтеглим в най-близката клисура, в която ще можем да запалим огън, без някой да ни види, и удобно да се разположим — отвърна Хойлер.
— Огън не бива да се пали — рече Ойс. — Англичаните иначе въпреки цялата ни предпазливост биха могли да ни забележат.
— Какво ще речете вие, минхер? — попита Велмаар, обръщайки се към мен.
Аз отговорих:
— Дните са горещи, но нощите студени, и един огън, според мен, не би бил неприятен. При всички случаи ще се намери някое място, където можем да го накладем, без да бъде забелязан. Би трябвало да се изкачим там горе до гората. И тъй като тогава конете ще са ни в пречка, предлагам да ги оставим със стража в някоя клисура, където действително не бива да се пали огън. Ако лагеруваме горе в гъстата гора, ще можем да се топлим, без да се опасяваме от евентуално откриване. А утре рано аз ще изляза на кон с един или двама от нас по равнината, за да разузная дали транспортът е вече пристигнал.
— Имате право. Но клисурата?
— Е вече намерена, стига да е достатъчно широка и дълга, за да предлага необходимата паша на животните. Вижте, ей къде се протегля там вляво навътре в планината!
Ние се насочихме натам и забелязахме, че тя напълно отговаря за нашата цел. Конете бяха вкарани вътре и двама мъже застанаха при входа й на пост. После се изкачихме до гората. В долния си край тя беше доста рядка и ние трябваше да се изкатерим далеч нагоре, преди да стане дотолкова гъста, че преплетените клони да закриват нашия огън. Намерихме едно подходящо място, претърсихме околността и като не открихме нищо подозрително, установихме бивака си тук. Вечерята беше приготвена, няколко стражи поеха грижата за необходимата сигурност и после легнахме да почиваме.
Трябва да бях спал вече час, когато бях докоснат от една ръка и веднага се събудих. Пред мен стоеше Соми.
— Германия, стават и идват със Соми!
Надигнах се, донейде учуден от това обезпокояване. Той тръгна с мен към Ян, който, види се, ни очакваше, и закрачи после начело на двамата навътре в гората.
— Какво ще правим? — попитах Ян.
— Не знам, минхер — отговори той. — Соми ме събуди, а после и вас. По-нататък нищо не ми е известно.
Без една дума за обяснение ни водеше вождът все по-нагоре и после пое в една повече западна посока, така че достигнахме откритата част на планината, оставяйки гората зад гърба си. Тук той спря. Беше крачил с такава сигурност пред нас, че очевидно бе по-добре запознат с тези места, отколкото преди туй бе дал да се предположи.
— Ян да чуват и Германия да чуват! Ян са син на Соми, а Германия са минхер голям храбър и голям предпазлив. Ян и Германия трябва знаят тайна на Соми. Соми бягал от Сикукуни и дошъл в планина Етерс. Намерил тук черен диамант, за кой казал вчера на бури, и скрил диамант. Сега отиват вземат диамант, а Ян и Германия присъстват!
Такава значи била работата! Мълчаливият мъж не беше допуснал някой да заподозре, че целта на нашата езда беше също скривалището на неговото богатство, а обстоятелството, че ме покани редом с Ян за придружителство, ми даде ново и голямо доказателство за симпатията му към мен, която вчера вече бях забелязал. Той се полюбува на нашето удивление и после продължи:
— Соми взел само малко диамант, в планина са още голям много повече диамант. За това не трябва знаят бури, защот Соми подаряват тайна на Ян, кой идва и взема всичко диамант!
Той ни изведе почти на самото било и спря после пред един голям скален блок, който изглеждаше потънал дълбоко в земята.
— Ян са силен, Ян дигат камък! — накара той бура.
Този наблегна скалата и я повдигна от едната страна. Соми бръкна отдолу.
— Камък отново оставя падат! — повели после. — Соми намерил диамант.
Той се изправи и ни показа една изработена от кожата на легуан торбичка, която отвори и ни позволи да бръкнем в нея, тъй като не беше достатъчно светло, за да различим съкровището.