Островът на скъпоценностите

Тези думи бяха произнесени с такава комична сериозност, че Фалкенау беше принуден да се засмее.

— Защо не сте подал молба синът ви да бъде преместен на «Тигър»? Херцог Макс щеше да зачете прошението, понеже вашият син е храненик на майор Хелбиг.

— Вижте, комодоре, не бих могъл да прося за сина си. Моето момче трябва само да си намери курса. То не бива по-късно да каже, че все някой друг го е пилотирал в пристанището.

— Кормчия, това разбиране ви прави чест. Но ако някой друг уреди тая работа, примерно аз, това навярно ще ви устрои. Или не?

Очите на кормчията просветнаха.

— Буря да отнесе Марса и Брама… прощавайте, комодоре, исках да кажа, за мен би било радост и то каква, моят единствен син да е при мен.

— Е, добре, аз няма да изтърва от очи работата. Но я кажете, как е майката на момчето? Нали се оженихте за нея? Поне знам, че бяхте твърдо решен.

Физиономията на кормчията тутакси помръкна пак.

— Действително го имах на ума си, а и сега още. Ама работата е чепата.

— Чепата? Да не би тя вече да не ви желае?

— Точно това не. Но нейният мъж е още жив, а пък религията й запретява при тези обстоятелства да вземе на влекач друг съпруг.

— Това наистина е лошо. Значи мъжът й е още жив?

— За жалост! — даде за отговор кормчията с похвална откровеност. — Той е опандизен за десет години, които наскоро изтичат. После ще е свободен и отново ще опита да хвърли котва до жена си.

— Но тоя път сигурно ще остане на сух док, а?

— Това ми се ще да мисля. Нека оня посмее макар и само с пръст да я побутне и ще се запознае с кормчията Балдуин Шуберт! Така ще го взема между пестниците, та ще си помисли, че чува ангелите в небето да пеят.

Кормчията се беше разпалил и навярно щеше още дълго да продължи в тоя тон, ако Фалкенау не беше отклонил разговора.

— Какво ще кажете за нашето плаване, кормчия? Великолепно, нали?

— Великолепно, комодоре! Това е един от най-красивите курсове, по които съм плавал. От бурята при ширината на Цейлон имаме море, гладко като паркета на дамски салон.

Комодорът се усмихна.

— Че стъпвал ли сте пък някога на паркета на някоя дама?

— Ами, разбира се. В къщата на майор Хелбиг, който има три сестри.

— И как ви понесе историята?

— Зле, комодоре, твърде зле! Казвам ви, чинеше ми се все едно съм някой утлегар [48], от който очакват да затанцува по здраво опънато въже, без да се наклони.

Фалкенау се разсмя.

— Това действително би било дръзко искане. Впрочем когато пишете пак до къщи, поздравете от мен близките си и също Хелбигови!

— Благодаря, комодоре, на драго сърце ще го сторя. Но стой! Трябва ли и трите сестри на майора да поздравя?

— Вие да не би да мислите, не?

— Аз ви съветвам да не го правите.

— Защо? Защото всяка от трите шалупи веднага ще си помисли, че искате да прилегнете борд до борд с нея, а после ще ви бъде трудно да отведете плавателния си съд.