Черният корсар
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i corsari delle antille #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният корсар». Краткое содержание книги:
Черният корсар не е пират, а смел борец за правда, флибустерите и буканерите, наричащи се братя от брега, не са разбойници, а защитници на земята си. Днес ние знаем, че тези скромни и честни земевладелци, принудени да станат моряци се отдали на пиратство, защото останали без дом и земя, не са имали друг начин да просъществуват.
Черният корсар е аристократ по произход, но по характер е великодушен към победените, безмилостен към предателите и насилниците, готов да отдаде целия си живот за справедливостта, истинската любов и приятелството.
Приятно четене и щастливи плавания с „Мълния“ — кораба на Черния корсар.
— Не мога, не мога, Педро — отговаряше друг, хъркащ глас.
— Те вече са далеч… — подхващаше първият глас.
— С нас е свършено, Педро… Тези индианци ме раниха смъртно.
— А мен ще ме убие треската?
— Като се върнат вече няма да ни намерят.
— Чакай, тук има някой…
Черният Корсар бе изскочил отпреде им със сабя, готова да поразява.
Двама бледи войници, покрити с дрипи, лежаха под едно голямо дърво. Като видяха появата на този въоръжен човек, с върховни усилия те се повдигнаха на колене и се опитаха да вземат пушките си, които бяха на няколко крачки от тях, но веднага след това се строполиха, защото не им бяха достигнали сили.
— Който шавне, ще бъде убит! — викна им Корсарът заплашително.
Единият от войниците намери сили да се усмихне и отговори:
— Какво, кабалеро, да не би да искате да убивате умирающи?
В този момент каталонецът дотича, следван от Моко и двамата флибустиери.
— Педро!… Диего!… Бедни мои приятели! — провиква се той.
— Каталонецът! — пошепнаха изумени двамата войници.
— Аз съм, приятели…
— Тишина! — прекъсна го Корсарът. — Кажете ми, къде е Ван Гулд?
— Губернаторът ли? — попита оня, който назоваха Педро. — Замина преди три часа.
— Сам ли?
— С един водач индианец и двама офицери.
— Далеч ли е? Говорете, ако искате да живеете.
— Не са се отдалечили много.
— Чакат ли го на брега на езерото?
— Не, но индианецът каза, че знае къде да намери лодка.
— Приятели, трябва да тръгваме веднага, ако не искаме Ван Гулд да ни избяга — каза Корсарът.
— Синьор, не мога да изоставя моите бойни другари — каза каталонецът. — Езерото е близо, така че моята мисия е приключена, а за да помогна на тия нещастници, се отказвам от отмъщението си.
— Разбирам те — отвърна Корсарът. — Свободен си да правиш онова, което искаш, но мисля, че помощта ти ще бъде напразна.
— Може би ще успея да ги спася, синьор.
— Оставям ти Моко. Аз и флибустиерите сме достатъчни, за да продължим преследването на Ван Гулд.
— Ще се видим отново в Гибралтар, синьор, обещавам ви.
— Имат ли храна твоите другари?
— Няколко сухари — отвърнаха двамата войници.
— Стигат — каза Корсарът.
— И мляко — добави каталонецът, който хвърли бърз поглед към дървото, в чието подножие лежеха двамата войници.
— За момента повече не бих желал — намеси се Кармо.
Каталонецът направи дълбок разрез на ствола с навахата си. Дървото бе от рода на млекодайните растения, които тук наричаха масарандуба и изпуска гъста, бяла и хранителна мъзга с вкус на мляко. Напълни манерките на флибустиерите, даде им няколко сухара и рече:
— Тръгвайте, кабалерос, или Ван Гулд отново ще ви избяга.
— Сбогом — отвърна му Корсарът. — Ще те чакам в Гибралтар.
Корсарът пое с бърза крачка, за да навакса предимството на бегълците и да стигне бреговете на езерото преди да падне нощта. Часът беше пет следобед и много време не оставаше.
За щастие, гората почваше да се разрежда. Дърветата вече не бяха вплетени едно в друго, нито свързани помежду си с лиани, а пръснати на малки горички. Сега движението на флибустиерите беше леко и спорно.
Близостта на езерото вече се усещаше — въздухът бе станал по-свеж и наситен със солни изпарения, тук-там се появиха двойки морски птици, населяващи бреговете на Маракаибския залив.
Корсарът усилваше все повече крачката си — страхуваше се да не изпусне бегълците. Вече почти тичаше, поставяйки на изпитание силите на Кармо и Ван Щилер.
В седем часа, когато слънцето вече се готвеше да залезе, виждайки другарите му да изостават, Корсарът разреши петнадесет минути отдих, през което време те изпразниха манерките си и хапнаха по няколко сухара.
— Хайде, да тръгваме, приятели — каза нетърпеливо Корсарът. — Още малко усилие и Ван Гулд ще бъде в наши ръце. Утре ще можете да почивате колкото искате.
Вървяха вече двадесет минути, задъхани от умора, когато до тях достигна глухият рев на вълни и почти в същия миг между дърветата проблесна светлина.
— Езерото! — възкликна Кармо.
— А онзи огън сочи бивака на бегълците — викна Корсарът. — Хванете оръжието, морски вълци!… И помнете, убиецът на братята ми ще бъде мой!
Затичаха се към огъня, който пламтеше в края на гората. С няколко скока Корсарът преодоля разстоянието и се озова сред осветеното пространство, със страшната си сабя — в ръка.
Около огъня нямаше никой. Явно наоколо му бяха седяли хора, защото личаха остатъците от изядена маймуна, парчета от сухар и захвърлени манерки.
— Проклятие! Пак закъсняхме! — ревна Корсарът с ужасен глас.