Черният корсар
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: i corsari delle antille #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният корсар». Краткое содержание книги:
Черният корсар не е пират, а смел борец за правда, флибустерите и буканерите, наричащи се братя от брега, не са разбойници, а защитници на земята си. Днес ние знаем, че тези скромни и честни земевладелци, принудени да станат моряци се отдали на пиратство, защото останали без дом и земя, не са имали друг начин да просъществуват.
Черният корсар е аристократ по произход, но по характер е великодушен към победените, безмилостен към предателите и насилниците, готов да отдаде целия си живот за справедливостта, истинската любов и приятелството.
Приятно четене и щастливи плавания с „Мълния“ — кораба на Черния корсар.
Сухият дотогава терен бързо се просмукваше от вода, а въздухът ставаше все по-влажен. Флибустиерите бяха навлезли във влажния пояс на тропическия лес, който крие много опасности, най-вече под корените на растенията, където се спотайва маларичната болест, често фатална и за привикналите индианци.
Под тази растителност цареше дълбока тишина, сякаш това изобилие от влага бе прогонило птици и животни. Не се чуваше ни вик на маймуна, ни песен на птички. Тази тишина подтискаше, будеше тъга и тегнеше в душите на смелите флибустиери от Тортуга.
— По дяволите! — обади се Кармо. — Струва ми се, че прекосяваме огромно гробище.
— И наводнено при това — добави Ван Щилер. — Чувствувам, че влагата прониква в костите ми.
— Да не те е пипнала блатната треска?
— Само това ни липсваше — рече каталонецът. — Заболелият от треска не може да излезе жив от този лес.
— Ако става дума за треска, знайте, че кожата ми е дебела — отвърна хамбургчанинът. — Блатата на Юкатан бяха за мене изпитание, защото гъмжат от жълта треска. Не ме е страх от треските, а от липсата на дивеч.
— Какво, забравихте ли моята котка? Можете да я видите на гърба ми — обади се Кармо.
— Много няма да трае, кумец — намеси се негърът. Ако днес не я изядем, до утре горещата влага ще разложи трупа.
— Ех, ще намерим какво да сложим под зъбите си.
— Говориш така, защото не познаваш този лес. Ще срещнем само змии.
— Значи ще ядем змии, на скара, като змиорки.
— Ух! — рече отвратен Моко.
— Ще те видим като огладнееш — сопна му се Кармо.
Шегувайки се така, те продължаваха да вървят с бодра крачка през мочурищата, над които се носеше лека мъглица от опасни миазми. Дори и под дърветата горещата влага ги караше обилно да се потят. Обширни блата препречваха пътя им. Вонящата им повърхност бе изпълнена с водни растения, с причудливи форми и цветове; друг път трябваше да спират пред ония естествени канали, наречени игарапе и да се лутат, докато намерят брод, защото не се доверяваха на предателските пясъци, които можеха да ги погълнат.
По тези брегове липсваха водни птици, но изобилствуваха влечугите, които очакваха нощта, за да се хвърлят на лов за жаби. Човек можеше да ги види завити на кравай под храстите или изтегнати на припек върху листата: силно отровните яраракас малки сплеснати глави, както и коралови змии, чието ухапване води до мигновена смърт, дори при впръскване на caiupo diarolo, средство, което обикновено помага против отровата на другите змии.
Изпитващи силно отвращение към тези гадни влечуги, флибустиерите внимаваха да не ги подразнят и избираха всяко място, на което да стъпят.
По обяд, уморени от дългия поход, флибустиерите спряха, без да са открили следа от Ван Гулд и охраната му. Понеже разполагаха само с няколко фунта сухар, решиха да изпекат оцелота и макар месото му да бе твърдо и миризливо, успяха да го изгълтат. Само Кармо го обяви за превъзходно, и може би от инат, яде най-много от всички.
Към три часа, когато адската горещина и задух малко намаляха, те поеха отново през блатата, населени с облаци комари, които връхлитаха над флибустиерите от всички страни. Често спираха и се заслушваха, надявайки се да доловят някакъв шум, който да им подскаже близостта на Ван Гулд и хората му, но винаги безрезултатно. Навсякъде цареше гробовна тишина.
Привечер, обаче, направиха откритие, което колкото ги натъжи, толкова и обнадежди, защото беше доказателство, че все още са по следите на бегълците.
Почнаха да търсят удобно място за бивакуване, а през това време Моко се отдалечи с надежда да намери някое плодно растение. Изведнъж го видяха да се връща тичешком, с разширени от страх очи и бледо лице.
— Какво ти е, драги куме? — попита го Кармо и бързо зареди пушката си. — Ягуар ли те преследва?
— Не… там… един мъртвец… бял — успя да отговори Моко.
— Бял ли казваш? — сепна се Корсарът — Искаш да кажеш испанец?
— Да, господарю. Паднах отгоре му и усетих, че е студен като змия.
— Да не би да е онзи подлец Ван Гулд? — каза Кармо.
— Да идем да видим. Води ни, Моко — рече Корсарът.
Африканецът навлезе в някакви храсти от калупо, чийто плодове, нарязани на парчета, дават едно освежително питие, и след около тридесетина крачки спря в подножието на висока симаруба, която се извисяваше самотна, цялата отрупана в цвят.