Гората [The Woods-bg]

Сякаш постоянно живеем в навечерието на пълната разруха. И всеки път я избягваме.

Изглежда, всички ние оцеляваме в разрухата, която сами сме причинили.

Тя поклаща глава. Колко наивно. Колко удобно и лесно. Тя би следвало да бъде по наясно с нещата.

Днес са подкастряли брадата на Айра. Косите му са си пак чорлави. Сивите кичури имат почти синкав оттенък. Ръцете му треперят и Люси се пита дали не се задава болестта на Паркинсон. Тя знае, че през последните години той не е особено добре. Поначало последните две десетилетия не носят нищо добро.

— Какво има, скъпа?

Видимо е загрижен за нея. Присъщо за Айра и напълно спонтанно — той искрено се интересува от околните. Владее невероятната способност да изслушва внимателно всекиго. Щом забележи нечия болка, моментално търси начин да я облекчи. Всеки усещаше тази симпатия у Айра — всеки лагерник, всеки родител, всеки приятел. А когато си негово единствено дете, личността, която той най-много обича, тази симпатия е като топло одеало в зимен ден.

Господи, какъв великолепен баща бе той. Толкова й липсва.

— В книгата за посетители е отбелязано, че някакъв човек на име Маноло Сантяго е идвал при теб. — Тя накланя глава. — Помниш ли го, Айра?

Усмивката му угасва.

— Кажи, Айра.

— Да — отвръща той. — Помня го.

— Какво искаше от теб?

— Да си приказваме.

— За какво да си приказвате?

Той стиска устни, сякаш иска насила да ги задържи затворени.

— Кажи, Айра.

Той поклаща глава.

— Моля те, кажи ми — настоява тя.

Устата на Айра се отваря, но от нея не излиза ни звук. Когато най-накрая проговаря, гласът му е приглушен.

— Знаеш за какво искаше да говорим.

Люси поглежда през рамо. Сами са в стаята. Навечерието на пълната разруха свършва. Идва ред на „Мамас енд папас“, които им съобщават, че всички листа са кафяви.

— За лагера ли? — пита Люси.

Той кимва.

— Какво искаше да знае?

Айра заплаква.

— Айра, недей.

— Не исках да се връщам към това време.

— Сигурна съм в това.

— Той все питаше и питаше.

— За какво, Айра? За какво те разпитваше?

Той заравя лице в длани.

— Моля те…

— За какво ме молиш?

— Не мога повече да се връщам там. Не разбираш ли? Не мога.

— То не е в състояние да те нарани повече.

Той продължава да стиска лице в длани. Раменете му се тресат.

— Горките деца.

— Айра. — Изглежда толкова изтормозен. Тя казва: — Татко.

— Всички изпортих.

— Не е вярно.

Риданията му са вън от контрол. Люси коленичи пред него. Усеща как сълзите напират и в нейните очи.

— Моля те, татко, погледни ме.

Той не го прави. Сестрата, Ребека, провира глава през открехнатата врата.

— Ще отида да му донеса нещо — казва тя.