Пейзажите на времето

Маркъм широко се усмихна, когато излезе на „Кингс Пърейд“. В този аргумент се криеше уловка. Класически наблюдател не съществуваше. Всичко на света бе квантово-механично. Всичко се движеше според вероятностните вълни. Така че самият масивен, непокътнат експериментатор биваше тласнат назад. Той получаваше известен тласък от обидената частица и това означаваше, че наблюдателят също е квантово-механичен. Че е част от системата. Експериментът беше по-голям и по-сложен от простите идеи в миналото. Всичко бе част от експеримента и никой не можеше да се дистанцира от него. Можеше да се говори за втори наблюдател, по-едър от първия, който остава незасегнат от експеримента — но това просто преместваше проблема едно стъпало по-нагоре. Последното отстъпление беше цялата вселена да се разглежда като „наблюдател“, така че да се получи логична система. Но това означаваше, че целият проблем трябва да се реши от движението на вселената едновременно, без то да се разделя на удобни, отделни експерименти.

Същността на проблема беше какво кара частицата да се появява само в една точка? Защо избира едно от възможните положения, а не друго? Сякаш вселената имаше много възможни пътища, по които да поеме, а нещо я караше да избере само един от тях.

Маркъм спря, загледан в шеметната височина на „Грейт Сейнт Мери“. Над горния й перваз надничаше някакъв студент — валчеста глава на стоманеносиния фон.

Каква бе точната аналогия?

Тахионовият лъч поставяше същия проблем. Ако идеите на Маркъм бяха верни, някаква вероятностна вълна се движеше напред-назад във времето. Предизвикването на парадокс караше вълната да се движи в затворена верига, което довеждаше системата до пълна лудост и неспособност да реши в какво състояние би трябвало да се намира. Нещо трябваше да реши това. Имаше ли тук някаква аналогия, някакъв непоклатим наблюдател, който караше времето да тече напред, вместо назад?