Дарове на любовта
- Автор: Стоун Катрин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Яна Макасчиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дарове на любовта». Краткое содержание книги:
Рейвън приготви лимонадата и подреди малко плато със сладкиши. Чувстваше се адски глупаво да приготвя храна в кухнята на такова великолепно имение. Разбира се, тя бе посещавала много имения в „Бел Еър“, но с официални покани. Николас Голт обаче не бе я канил в дома си. Намираше се тук по погрешка, защото си въобразяваше, че може да бъде майка, а така също и експерт по менструални въпроси. А всъщност бе само една неудачница и дилетантка. Вече двадесет години се опитваше да зачене дете и така и не бе успяла. Освен това нямаше никаква информация за нормалните цикли на нормални момичета, която можеше да сподели.
Тя, разяденото от киселини дете, внезапно се почувства много млада и изключително крехка. Сякаш отново се намираше на езерото Мидоу, където й бяха позволили да влезе в кухнята, да приготви храна за семейство Уейнрайт. Където никога не бяха я допуснали до останалата част на великолепното имение.
Малката домакиня се върна в кухнята.
Рейвън реши, че възбудата от днешните събития постепенно започва да се уталожва. С началото на менструалните си цикли Саманта необратимо бе пресякла невидимата граница, която разделя момичетата от жените. Може би част от нея искаше да се върне обратно, за да си остане все оше момиченце.
Рейвън отложи темата, докато се пренесат на намиращата се пред всекидневната веранда. Разположиха се с лимонадата и сладкишите около сиво-синята чугунена маса. Верандата гледаше към градина от рози, а от централната й площадка се предлагаше един от най-колоритните изгледи на Южна Калифорния: отдолу се простираше Градът на ангелите, в който се миеха вълните на Тихия океан.
— Добре ли си, Саманта?
Момичето поклати глава в знак на съгласие, но се изчерви.
— Да не би сега да изглежда по-страшно?
— Май е така. Изглежда по-истинско.
— И по-неизбежно, нали? — допълни Рейвън. — Събитието не може да се избегне, но всъщност ти с нищо не се променяш. Вътрешно си оставаш същата.
— А ти останала ли си същата, както когато си била на моите години?
— В много отношения — да — засмя се Рейвън, защото с думите си целеше да вдъхне кураж на Саманта. Но мислите й нашепваха съвсем друго: „Ти си съвсем същата. Изплашена, неуверена, отчаяно търсеща любов и с нищо незаслужила злощастие. И си достатъчно добра — за известно време — да задоволиш нечии физически потребности. Но това е всичко“. Рейвън почувства, че усмивката й започва да увяхва и се изплаши, че Саманта може да открие тъгата в очите й, затова насочи погледа си към тениската й. Върху светлозеленото със златисти букви бе изписано: „Поло клуб на Санта Барбара“.
— Яздиш ли?
— Да. Не поло, разбира се. А ти?
— Никога не съм се качвала на кон.
— Тогава трябва да опиташ! Страшно ще ти хареса. Просто ще дойдеш с нас в Санта Барбара.
Саманта ентусиазирано започна да фантазира за присъединяването на Рейвън към тях в ранчото им в Санта Барбара. Колкото повече момичето се въодушевяваше от идеята си, толкова по-силно гостенката й стискаше в дланите си чашата с лимонада, сякаш пръстите й търсеха студ, който би могъл да охлади разпалващата се болка.
Когато Ник откри Ягуара на Рейвън на алеята пред дома си, първоначално се изненада, после мъничко се обезпокои, но като цяло изпита облекчение. Разбира се, нещата нямаше да се уталожат, докато той не дадеше нужните обяснения и яростта в сините като сапфири очи не прераснеше в разбиране… и любов.
Погледна часовника си. Саманта трябваше да се прибере най-рано след тридесет минути, а Мелъди имаше балет до пет часа. Това им даваше твърде малко време да си поговорят, да започнат да говорят.
Запъти се към западната част на имението, вътрешно убеден, че Рейвън е открила закътаната в рози веранда. Сърцето му заби лудо в очакване и притеснение. Беше нетърпелив да я види и същевременно се страхуваше от предстоящия разговор през следващия половин час.
Усмивка озари лицето му, когато видя черната като нощта коса, огряна от слънчевите лъчи. Но имаше и още една тъмна глава, и точно тя го видя първа и скочи от стола да го поздрави.
— Татенце!
— Сам? — отговори Ник объркано, изненадан, че я вижда. Притесни го и обръщението „татенце“, което момичето отдавна вече не използваше, освен когато нещо силно я вълнуваше. Върна горещата прегръдка на дъщеря си и се приведе, за да срещнат погледите си на едно ниво.
— Какво става?
Почервенелите бузки на Саманта отговориха още преди нея и в този момент Ник хвърли бегъл поглед към Рейвън. Тя изглеждаше много тъжна.
— Вече имам менструация, татко — престраши се накрая момичето. — Обадих се на Рейвън и тя ме докара до дома.