Триумфът на червилата

— Мамо, защо си толкова гадна с мен?

— Просто си мисля за всички хубави двойки из града, които виждам — отбеляза майка й. — Много двойки на твоята възраст, с деца. Мъжете си имат бляскави кариери, жените им също работят. Но освен това имат време да водят децата си на извънкласни мероприятия.

— Да не би да твърдиш, че моите деца са лишени от нещо? — извика Уенди.

— О, нищо подобно! Знам, че си имат всичко! Даже в повече! — сряза я майка й. — Но не това имах предвид. Исках да ти кажа, че тези двойки изглеждат щастливи.

— Но кои са те? Какво работят? Какви позиции в обществото имат?! Случайно някой от тях да е президент на голяма филмова компания?

— Това не е толкова важно — изрече превзето майка й.

— Напротив, важно е! — сряза я този път Уенди. — Това е най-важното нещо на света! И точно в него е разликата между тях и…

— Но изобщо не означава, че ти не можеш да имаш нормална връзка.

— Аз имах нормална връзка!

— Искам да кажа с мъж, който е поел прехраната на семейството — подчерта майка й. — Мъжете имат огромно его. Тази работа с жената, отговаряща за всичко… в брака просто не се получава!

Уенди си пое дъх и накрая попита:

— Колко мъже познаваш, които са по-преуспяващи от мен? — И по някаква странна причина си спомни за Селдън Роуз.

— Може пък да не е необходимо да си чак толкова преуспяваща!

Последното изявление беше толкова абсурдно, че Уенди не можеше да гарантира как ще реагира. Затова просто затвори.

Мразеше да се кара с майка си. От неразбирателството им я заболя. Много я заболя. И всичките тези години си бе съдирала задника от работа не само за да издържа Шейн и децата, но и да може да поеме грижата за майка си, когато настъпят старините й.

Уенди взе чашата си с кафе и се запъти към прозореца. От онзи фатален разговор изобщо не бе разговаряла с майка си и този факт бе поредният товар, който тежеше на раменете й. Защо започна да губи всички, на които държеше? Защо съдбата я наказва така?

Вторачи се в сивотата на мрачната зора. Искаше й се да може да забрави всичко, казано от майка й, но вместо това установи, че е принудена да приеме редица, макар и твърде неудобни за нея, истини. Ако беше успяла да си намери мъж, който би могъл да я издържа и да се грижи за нея, дали нещата щяха да бъдат по-различни? Нямаше представа за отговора, защото подобна вероятност никога не бе стояла пред нея като алтернатива — една болезнена истина, която, както наскоро разбра, майка й така и не е успяла да приеме.

Хората непрекъснато твърдяха, че жените имат избор, но нещата не стояха точно така. Жените въобще не притежаваха онази пълна торба с възможности, за които всички говореха — една болезнена истина, която Уенди започна да схваща още в колежа. Някъде към втори курс вече бе стигнала до заключението, че на този свят има два основни типа жени: жени, по които мъжете полудяват, влюбват се и накрая се женят за тях и започват да ги издържат; и жени, които, по неизвестно какви причини, не предизвикват чак такива страсти в мъжките души — или поне не онези велики страсти, които биха ги накарали да започнат да ги издържат. И паралелно с това тя бе разбрала, че нейното място е във втората категория, което ще рече, че ако иска да има дълготрайна връзка с някой мъж, то ще трябва да разполага и с нещо допълнително, което да му предложи.