Целуната от сянката
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Целуната от сянката». Краткое содержание книги:
Новините не бяха особено приятни, но не звучаха чак толкова зле. Освен това какво можехме да направим? Поне скоро щеше да ми олекне малко. Ако главоболието ми е същото, както предишното, щеше да мине, когато се приземим. Заехме местата си и закопчахме коланите, готови за кацане. Времето отвън изглеждаше ужасно, но пилотът беше добър и кацнахме без никакви затруднения. И тогава се случи.
Веднага щом колелата на самолета докоснаха земята, светът ми експлодира. Болката не само че не изчезна; стана още по-силна. Много по-силна — а не мислех, че това е възможно. Имах чувството, че разкъсват черепа ми.
Но това беше само началото. Защото изведнъж се оказах заобиколена от лица. Призрачни, прозрачни лица и тела — също като това на Мейсън. И, о, боже, бяха навсякъде. Дори не виждах седалките или приятелите си. Само онези лица — техните ръце. Бледи, светещи ръце, които се протягаха към мен. С отворени усти, които сякаш искаха да проговорят. Всички тези лица изглеждаха така, все едно искаха нещо от мен.
И колкото повече приближаваха към мен, толкова повече от тях започнах да разпознавам. Видях пазителите на Виктор — онези, които бяха убити, докато спасявахме Лиса. Очите им бяха широко отворени и ужасени — заради какво? Дали преживяваха отново смъртта си? Сред тях виждах и деца, които не познах веднага. След това разбрах. Това бяха децата, които двамата с Дмитрий намерихме мъртви след ужасяващото клане на стригоите. Всички имаха бледи, призрачни лица като на Мейсън, но вратовете им бяха покрити с кръв, точно както бяха в къщата. Яркият й цвят контрастираше с прозрачните им, излъчващи особено сияние, тела.
Лицата се сгъстяваха все повече и повече. И въпреки че никое от тях не говореше, в ушите ми отекваше някакво жужене, което се усилваше непрекъснато. Три нови фигури се присъединиха към тълпата. Би трябвало да се слеят с нея, но се открояваха толкова ярко, колкото кръвта по вратовете на децата.
Беше семейството на Лиса.
Майка й, баща й и брат й Андре. Изглеждаха точно както последния път, когато ги бях видяла малко преди катастрофата. Руси. Красиви. Царствени. Както Мейсън и те нямаха никакви слели по дрехите, макар да знаех, че катастрофата им бе причинила ужасни неща. И също като Мейсън те просто се взираха в мен с тъжни очи, не говореха, но беше ясно, че искат да ми кажат нещо. Само че за разлика от Мейсън, този път разбрах посланието им.
Зад Андре се виждаше огромна черна сянка, която ставаше все по-голяма. Той посочи към мен, а сетне към сянката. Знаех, без да мога да си обясня как, че това беше вратата към света на мъртвите, свят, от който се бях завърнала. Андре — който беше на моята възраст, когато умря — я посочи отново. Родителите му се присъединиха към него. Нямаше нужда да говорят, за да разбера какво искаха да ми кажат: Ти не бива да си жива. Трябва да се върнеш при нас…
Започнах да крещя. Крясъкът не секваше.
Стори ми се, че някой в самолета говори с мен, но не можех да съм сигурна, не и след като не виждах нищо друго, освен тези лица, ръце и черната дупка зад Андре. От време на време лицето на Мейсън изникваше пред мен — сериозно и тъжно. Извиках към него за помощ.
— Накарай ги да се махнат! Накарай ги да се махнат!
Но нямаше какво — или не можеше — да се направи. Като обезумяла разкопчах колана си и се изправих. Призраците не ме докосваха, но бяха толкова близо, с протегнати към мен костеливи ръце. Размахах своите, за да ги пропъдя, крещейки някой да ми помогне и да накара всичко това да престане.
Но никой не можеше да ми помогне. За мен нямаше спасение от тези ръце и кухи очи или от болката, която ме разкъсваше. Беше станала толкова силна, че пред очите ми започнаха да танцуват блестящи черни петна. Имах чувството, че ще припадна и копнеех за това. Така болката щеше да изчезне и щях да се спася от лицата. Петната ставаха все по-големи и много скоро вече не виждах нищо. Лицата изчезнаха, както и болката, и блажените черни вълни ме погълнаха.
Глава 18
След това всичко беше като в мъгла. Имах смътното усещане, че идвам на себе си и отново губя съзнание, че някакви хора стоят около мен, после отново бях във въздуха. Накрая се събудих в клиниката на Академията, а доктор Оленски бе надвесена над мен.