Целуната от сянката
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Целуната от сянката». Краткое содержание книги:
— Тя има много ясни представи за семейството — представи, които може би ще ти се сторят донякъде сексистки. Вярва, че всички дампири трябва да се обучават и известно време да бъдат пазители, но че жените в крайна сметка трябва да се приберат у дома и да отглеждат децата си.
— Но не и мъжете?
— Не — отвърна той с лека усмивка. — Баба ми смята, че мъжете нямат място в семейството. Те трябва да убиват стригои.
— Леле! — Спомних си, че Дмитрий ми бе разказвал веднъж за семейството си. Беше споменавал баща си няколко пъти, но с това мъжете в живота му се изчерпваха. Имаше само сестри. И честно, идеята не ми се струваше чак толкова сексистка. Аз също смятах, че всички мъже трябва да се бият, затова Амброуз ми се стори толкова странен. — Ти си бил този, който е трябвало да напусне дома. Жените в семейството са те изритали.
— Едва ли — засмя се той. — Майка ми ще ме посрещне с разтворени обятия, ако пожелая да се върна вкъщи. — Усмихваше се, сякаш беше шега, но аз съзрях в очите му нещо, което приличаше на копнеж по дома и семейството. Беше само проблясък, преди Дмитрий да се извърне, защото Ейдриън се разкрещя, че е крайно време да се качваме на самолета.
Когато се настанихме по местата си, Лиса нямаше търпение да разкаже новините на приятелите ни. Започна с това как съм била извикана на среща при кралицата. Това не беше тема, която исках да обсъждаме, но тя не мирясваше, като настояваше, че кралицата е искала да ме „похвали“. Всички изглеждаха впечатлени, с изключение на Ейдриън. Изражението на лицето му ми подсказваше, че е сигурен, че кралицата определено не ме е извикала за това. Но погледът в очите му бе объркан, което ме наведе на мисълта, че няма представа каква е истинската причина за срещата. Най-после аз да зная нещо, което той не знаеше! Имах чувството, че не по-малко от мен щеше да се шокира от идеята да го сватосат с Лиса.
Лиса им разказа за предложението да живее в двора и да посещава колежа в Лихай.
— Още не мога да повярвам — рече замислено. — Звучи ми твърде хубаво, за да е истина.
Ейдриън пресуши чашата с нещо, което приличаше на уиски. Как толкова скоро бе успял да се сдобие с питие?
— И го е предложила моята пралеля? Значи наистина е твърде хубаво, за да е истина.
— Какво искаш да кажеш? — попитах. След като Татяна ме бе обвинила в несъществуваща любовна връзка с него и откритието, че си има любовник захранващ дампир, вече нищо, що се отнасяше до нея, не можеше да ме учуди. — Лиса загазила ли е?
— Какво, като цяло? Не. Просто моята пралеля не прави нищо от добро сърце. Е — поправи се Ейдриън, — понякога може би. Не е пълна кучка. И мисля, че искрено се тревожи за рода Драгомир. Лиса, чувал съм, че е харесвала родителите ти. Но защо прави това… не зная. Ти имаш радикални идеи. Може би иска да чуе различни мнения. А може би просто иска да те държи под око, за да не създаваш неприятности. — Или може би иска да омъжи Лиса за теб, додадох мислено аз.
Казаното никак не се понрави на Кристиан.
— Той е прав. Те може да се опитат да те управляват. Би трябвало да живееш с леля Таша. Не е нужно да посещаваш моройско училище.
— Но така ще е в по-голяма безопасност — изтъкнах аз.
Аз бях изцяло за противопоставяне на системата — и да се държи Лиса колкото може по-далеч от кралските интриги, — но ако отидеше в колеж, който не е пазен от мороите, щеше да бъде в опасност, а аз определено не го желаех. Отворих уста да добавя още нещо, но в този момент самолетът потегли. Щом се озовахме във въздуха, вчерашното ми главоболие се завърна. Все едно въздухът наоколо притискаше черепа ми.
— Мамка му! — изпъшках и притиснах челото си с длан.
— Пак ли те боли? — разтревожи се Лиса и аз кимнах.
— Досега имала ли си проблеми да летиш? — попита Ейдриън и даде знак да му напълнят чашата.
— Никога — поклатих глава. — По дяволите! Не ми се иска да го преживея отново.
Стиснах зъби и се опитах да не обръщам внимание на болката, както и на черните силуети, които отново се появиха. Нужно беше доста усилие, но след като се концентрирах достатъчно силно, болката наистина малко намаля. Странно. При все това не ми се говореше и всички ме оставиха на мира. Темата за колежа бе забравена.
Минаха часове. Вече наближавахме Академията. Една от стюардесите морои мина по пътеката и се насочи към нашата група с угрижена физиономия. Албърта тутакси настръхна.
— Какво не е наред?
— На земята има ледена буря — отвърна стюардесата. — Не можем да кацнем в „Св. Владимир“ заради силния вятър и заледената писта. Но трябва да заредим с гориво, затова ще се приземим в Мартинвил. Това е малко летище, на няколко часа път с кола, но не са засегнати много от бурята. Самолетът ще кацне, ще зареди, а след това ще отлетим за Академията, след като почистят пистата, разбира се. По въздуха е по-малко от час.