Златна лилия
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: bloodlines #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-022-5
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Златна лилия». Краткое содержание книги:
Интелигентната алхимичка Сидни Сейдж и Джил Драгомир — моройската принцеса с очи като на кошута — се укриват в човешко училище в слънчевия Палм Спрингс, Калифорния. Учениците — деца на заможни и притежаващи власт хора — продължават живота си напред, тънейки в блажено неведение, докато на Сидни, Джил, Еди и Ейдриън се налага да правят всичко по силите си, за да опазят тайната си. Но със забранените любовни връзки, неочакваните обрати и надвисналата заплаха от приближаващи стригои, прикриването на истината се превръща в задача, много по-трудна, отколкото някой е предполагал…
Когато шокиращи разкрития заплашват да разтърсят света на мороите, лоялността на Сидни е поставена на изпитание. Тя трябва да избере между принципите и догмите, които е била обучавана да следва, и нейните собствени инстинкти. На кого да се довери — на алхимиците или на сърцето си?
Сведох поглед към плика и реших още да не го запечатвам.
Глава 13
В деня на бала съвсем сериозно се замислих да посетя отново магазина за маскарадни костюми и да купя леснозапалимата бяла рокля.
Дрехата на Лия беше… малко повече, отколкото очаквах. Трябваше да призная, че тя бе свършила съвсем добросъвестно работата си, копирайки стила на хитоните, които са носили в древна Гърция. Роклята беше без ръкави, платът се прикрепваше към раменете ми с игли и падаше на елегантни дипли около шията, образувайки по-дълбоко деколте от това, с което бих се чувствала удобно. Полите на дрехата стигаха до пода, а Лия някак си бе успяла да улучи точно ръста ми, без да ми е взимала мерки. И тук свършваше историческата прилика. Платът бе от някаква мека, подобна на коприна материя, която се стелеше около мен, подчертавайки фигурата ми много по-добре, отколкото бихте очаквали от подобна рокля. Какъвто и да бе платът, древните гърци не биха могли да го произведат, а и беше… червен.
Не си спомнях кога за последен път съм носила червено. Може би когато съм била дете. Разбира се, в различните униформи на „Амбъруд“ понякога имаше нюанс на тъмночервено, но беше много по-приглушен. Това беше блестящо, огнено червено. Никога не съм носила толкова наситен цвят. Не ми се нравеше вниманието, което щеше да привлече. То щеше да се засили от златото, използвано при изработката на костюма. Златна ивица се виеше по ръба на аления плат, проблясвайки на светлината. Коланът също беше златен, а не от евтина пластмаса, както на дрехата в онзи магазин. Иглите, придържащи плата, също бяха златни (или поне от някакъв метал с високо качество, който приличаше на злато), както и аксесоарите към костюма: огърлица и обеци от малки монети. Дори ми бе дала златен гребен, инкрустиран с миниатюрни червени кристали.
Пробвах роклята в стаята си в общежитието и се втренчих в искрящата, червена гледка, която представлявах.
— Не — казах на глас.
Някой почука на вратата ми и аз се намръщих. Щеше да ми е нужна цяла вечност да съблека пищното одеяние, така че нямах избор, освен да отворя вратата в този си вид. За щастие беше Джил. Тя отвори уста, за да каже нещо, но щом ме видя, челюстта й увисна безмълвно.
— Зная — промърморих. — Изглеждам абсурдно.
Тя се възстанови след няколко секунди.
— Не… не! Изумителна си! О, боже!
Натиках я вътре, преди някой от съучениците ни да ме види. Джил също бе облечена за бала, в ефирно творение от бледосиня прозрачна материя, което подхождаше идеално на стройната й, грациозна фигура на морой.
— Червена е — осведомих я. — Аз никога не нося червено — додадох, в случай че не беше ясно.
— Зная — промълви тя с широко отворени очи. — Но би трябвало. Стои ти фантастично. Трябва да изгориш всичките си сиви и кафяви дрехи.
Поклатих глава.
— Не мога да облека това. Ако тръгнем веднага, все още имам време да отскоча до онзи магазин и да взема нещо друго.
Джил се отърси от замаяното си състояние и доби упорито, ожесточено изражение, което ми се стори малко пресилено за ситуацията.
— Не! Абсолютно не! Ще носиш тази рокля. Гаджето ти направо ще припадне. Освен това трябва да си сложиш малко грим — зная, зная. Не харесваш нищо крещящо, но само малко ще подчертаем очната линия и ще сложим червило. Съвсем дискретно. Трябва да си в тон с магнетичното излъчване на роклята.
— Виждаш ли? Цветът вече създава проблеми.
Но тя не отстъпи.
— Ще отнеме само минута. И само с толкова разполагаме. Ако не тръгнем скоро, ще закъснеем. Твоето гадже винаги подранява, нали?
Не й отговорих веднага. Беше ме хванала натясно. Брейдан винаги подраняваше и колкото и да ме притесняваше дрехата, не можех да допусна да ме чака, особено след като не би могъл да влезе на бала, без да е с някой ученик от „Амбъруд“.