Фуриите на Калдерон
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Codex Alera #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191500673
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фуриите на Калдерон». Краткое содержание книги:
Над Калдерон надвисват черни облаци, но не фуриите на бурята са най-сериозната опасност, пред която трябва да се изправят хората от долината, когато пътят им се преплита с този на Курсор Амара - току-що издържала последния си изпит от Академията на Алера.
Предателствои отдавна забравен враг заплашват съществуването на цялото човешко царство. Властта се изплъзва от ръцете на Първия лорд на Алера и неговата последна надежда са млад и неопитен Курсор, момче без нито една фурия и откъснат от подкрепленията легион.
– Момчето, и то ли е идиот?
– О, не, той е наред с главата, предполагам. Той и Фейд го бива с чука и наковалнята. Но само толкова. Тави никога няма да е нищо повече от Фейд. – Момичето се надвеси още по-близо, така че гърдите ѝ се притиснаха в ръката му и прошепна: – Той не владее никакви фурии, господине.
– Нито една? – попита Фиделиас, като внимаваше да държи халбата така, че гласът му да стига безпрепятствено до течността в нея. – Не бях чувал за такова нещо. Искам да го видя това момче, ще може ли, как мислиш?
– Ако наистина искате – сви рамене Берите. – Качи се в стаята си, след като холтър Бърнард го доведе заедно с робинята. Сигурно ще слезе за вечеря.
– Там ли? – Фиделиас кимна към стълбите в дъното на залата, накъдето беше погледнал на излизане Бърнард. – Робинята дали и тя е горе, а?
– Предполагам – погледна го намръщено Берите. – Мисля, че ще слязат за вечеря. Тази вечер аз готвя, а аз съм много добра готвачка, господине. Много ще се радвам да чуя какво мислите за…
– Достатъчно приказки, Берите. Имаш работа в кухнята. Заеми се с нея – прекъсна я нечий мек, но уверен глас.
Тя почервеня, едновременно от смущение и яд, направи един бърз реверанс и хукна обратно към кухнята.
Фиделиас вдигна глава и погледът му попадна върху жена с момичешка фигура, облечена в халат. Дългата ѝ тъмна коса се спускаше през едното рамо и стигаше до кръста. Лицето ѝ също беше младежко, с плътни, красиви устни. В походката ѝ имаше увереност и достойнство, а в косите сребърни нишки. Това, значи, е призователката на вода, помисли си Фиделиас.
Той се изправи и се поклони, като старателно прикри чувствата си, придърпа ги към себе си и ги укроти, за да не може тя да ги долови със сетивата си.
– Милейди.
Тя го погледна хладно. Също както неговите, нейните чувства бяха добре прикрити зад неподвижната маска на чертите на лицето ѝ.
– Казвам се Исана. Аз съм сестрата на холтър Бърнард. Добре дошли в Бърнардхолт, господине.
– Благодаря. Надявам се, не съм отвлякъл задълго момичето от задълженията му.
– Надявам се да е така. Тя има навика да говори, когато от нея се иска да слуша.
– Човешкото царство е пълно с такива – промърмори Фиделиас.
– Мога ли да попитам по каква работа сте в Бърнардхолт, господине?
Въпросът прозвуча напълно невинно, но Фиделиас долови капана, заложен в него. Напрегна още повече сили да покрие чувствата си.
– Минавахме оттук на път за гарнизона, милейди – отвърна непринудено той. – Спряхме за подслон, докато отмине бурята.
– Разбирам. – Тя погледна към кухнята, накъдето беше изтичало момичето. – Надявам се, не смятате да се сближавате много с някои от младежите ни.
– В никакъв случай, милейди – изсмя се Фиделиас.
Погледът ѝ отново се върна към него. Очите ѝ се приковаха в неговите в продължение на няколко секунди, през които той продължи да се усмихва мило, с напълно невинно изражение на лицето.
– О, ама и аз съм една. Къде са ми обноските. Един момент, господине. – Тя отиде до рафтовете до огнището и свали един леген и кърпа. Наточи вряла вода от тръбата, която минаваше зад огнището, и тръгна обратно. Коленичи пред него, остави пълния леген до себе си и се зае да развързва каишите на ботушите му.
Фиделиас се намръщи. Обичаят с миенето на краката беше напълно естествен за града, но в холтовете, особено толкова отдалечени, беше нещо рядко срещано.
– Наистина, милейди, не е необходимо.
Тя вдигна поглед и на Фиделиас му се стори, че забеляза победоносен блясък в очите ѝ.
– О, напротив. Настоявам, господине. За нас е огромна чест да посрещаме гостите си с полагащото им се гостоприемство.
– Вие вече направихте достатъчно за нас.
Тя издърпа единия му ботуш и го хвърли до себе си, после и втория.
– О, моля ви, господине. Брат ми ще бъде ужасèн, ако не ви отдам полагащите ви се като гост чест и уважение.
Фиделиас реши, че няма смисъл да възразява повече срещу ритуала, затова се облегна назад и отпи от чая си. Докато жената миеше краката му, в залата започнаха да се стичат хора – по трима-четирима, но предимно цели семейства. Холтът явно просперираше. Въпреки че спазваха почтителна дистанция от местата пред огнището, скоро новодошлите заляха цялата зала и я изпълниха с движение, шум и глъч от гласове – сигурен белег, че просторната каменна постройка им гарантираше спокойствие и сигурност. Отвън вятърът се усилваше и караше предупредителните камбанки да дрънчат в хор. Чуха се и първите гръмотевици.
– Ще наредя да ги изчеткат и почистят и веднага да ви ги донесат, господине – каза Исана, след като приключи с миенето на краката му, изправи се и взе ботушите от пода. – Боя се, че за през нощта можем да ви предложим само чисти одеяла и място пред огъня. Всички вечерят в общата зала, после лягаме да спим.