Розариум

— Мамка му, мамка му, какво стана?! — Стоил бе отворил дясната врата на джипа. — Скачай. Как ще го стигнем сега тоя пършинг?!

— Няма смисъл да го гоним…

— Какво стана?

— Натиснах. Но явно има проблем.

— Не си натиснал. Няма как да има проблем. Да не си натиснал „1“?

— Чакай, възможно ли е нещото да се задейства случайно от дистанционното на аудито?

— Не. Едва ли… ще е адски голяма случайност — Стоил се изхили. — Както и от друго дистанционно. Освен ако някой не тръгне да краде колата и не почне да сканира.

— Значи ще го влачи неизвестно колко време? И може да стане беля някъде, където има други хора?!

— Аз ще се оправя с това. Отивай да връщаш щайгата и после ще се чуем. Ако ще караш в неговата посока, гледай да не го настигнеш. Или поне не го удряй — Стоил се ухили. — И мисли какво ще кажеш на режисьора.

Джипът се изнесе с мръсна газ към село Горна Росица.

„Как ще се погрижи, като замина в обратна посока?“ — изпсувах наум, когато на свой ред трябваше да избера кой път да хвана. Нямах идея какво бих могъл да направя, но просто нямаше как да не тръгна след аудито. След половин минута стигнах до завоя, където пътят прехвърляше реката.

За късмет, отсреща не идваше превозно средство и аз подкарах в средата на тесния мост — железните му перила вероятно отдавна бяха отрязани за скрап. В този момент забелязах падналия в коритото автомобил. Набих спирачки и изскочих от джипа — нямаше съмнение, че това долу е аудито на Кристалин Котраков! Лежеше по таван върху огромните обли камъни, до които водата не достигаше. Предницата му беше смачкана, през страничното стъкло се виждаха отворените въздушни възглавници. Стори ми се, че нещо в купето помръдна. Най-вероятно онова е било закрепено под колата, но не го виждах. Дори да е изпаднало при удара, все още съществуваше реална опасност да се взриви!