![Върховното кралство [Рицарят] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/2/vrhovnoto-kralstvo-ricaryat-download.jpg)
Върховното кралство [Рицарят]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Рицарят]». Краткое содержание книги:
— Вещица — обясни старият рицар, преди да се изплюе между краката си, за да избегне проклятието.
Лорн не попита повече.
Ала беше заинтригуван и ден след ден все повече се чувстваше привлечен от младата жена. Красотата ѝ не обясняваше всичко. Нито пък мистериозността ѝ. Имаше нещо друго, нещо като близост, едновременно дълбока и физическа, която може би и тя изпитваше и сякаш разбираше по-добре от него. Често улавяше погледа му, докато той я гледаше, и го понасяше със странно спокойствие.
Спокойствието на човек, който знае и чака.
Една нощ Лорн се събуди внезапно и видя Майрин, която беше клекнала до него и го гледаше, едната страна от лицето ѝ беше осветена от пламъците, другата се криеше в мрака.
— Започва — каза му тя с тона, с който той беше казал на ранения войник, при пристигането си в Аргор, че ще умре.
Тогава забеляза, че му беше горещо, много горещо, много повече, отколкото можеше да се очаква от горещината на близкия лагерен огън. Но потта му беше ледена. И трепереше.
В същото време разбра, че болка пронизва лявата му ръка, започвайки от белега.
Тъмнината.
Стенанията и гърчовете на Лорн скоро събудиха лагера и предизвикаха безпокойството на всички. Трескав, с напрегнати мускули и разкъсвани от болки вътрешности, той виждаше силуетите, които се събираха и се надвесваха над него.
Надигнаха се гласове.
— Какво става?
— Болен ли е?
— Какво му е?
— Лорн! Лорн!
Сред суматохата се отдели един глас — ясен и спокоен, гласът на Майрин:
— Това е Тъмнината.
Това породи безпокойство.
— Тъмнината!
— Той е обсебен от Тъмнината!
— Но Лорн! Погледни!
— Ще умре ли?
Сега вече някакви призраци се навеждаха над него. Призраци, дошли от Далрот, внимателни и жестоки. Те го гледаха как се бори с невидимите връзки, които изгаряха крайниците му, и се хранеха от неговата лудост.
Един мъж ги разблъска.
— Не, не! — каза Теожен. — Няма да умре. Оставете, зная какво е.
— Хайде, помогнете ми, графе — каза Майрин.
— Орвейн, ела да ми помогнеш. Останалите, дръпнете се! Дръпнете се! Не сте на представление!
Лорн почувства как хладни ръце го държаха здраво. Против волята си, той се бореше с тях, искаше да се освободи.
Но напразно.
Като си напяваше нещо, вещицата сложи ръка на челото му. Лорн почувства сякаш разтопено олово минаваше през главата му и се изливаше по гръбнака му. Закрещя като луд. Риташе. Бореше се. Но въпреки това чу молитви — молитвите на жените, паднали на колене, които молеха за защита Дракона-крал.
— Накарайте ги млъкнат — извика Майрин, преди да продължи със заклинанията си, ръката ѝ продължаваше да е залепена за горящото чело на Лорн.
— Тихо, жени! — заповяда Теожен. — Тишина!
И изведнъж всичко свърши.
Лорн изгуби съзнание в мига, когато едно парче от Тъмнината го напускаше. Не видя как Майрин се дръпна назад, сякаш някой я беше ударил през лицето, нито Теожен, който я прикрепяше, докато тя изплюваше — изнемощяла — едно голямо парче черна жлъч в огъня.
На другия ден слънцето вече беше високо, когато Лорн се събуди. Чувстваше се с отпочинал дух, но тялото го болеше, сякаш го бяха изтезавали. Седнала на същото място до него, Майрин бдеше.
— Добър ден — каза тя, когато той отвори очи.
— Добър ден — изправи се той с изкривено от болка лице. — Как съм?
Младата жена се усмихна.
— По-добре. Поне се надявам. Вземете, изпийте това.
Тя подаде на Лорн едно канче, което той изпи на един дъх. И веднага съжали. Сместа, която беше погълнал наведнъж, имаше вкус на пръст и горчиви треви.
— Какво е това? — попита той, като сдържаше гаденето си.
— Може би трябваше да се тревожите преди да го изпиете, а?
— Не е лъжа.
Присвил клепачи срещу ослепителното слънце, Лорн погледна мъжете и жените, заети със заниманията си в лагера. Забеляза, че го поглеждаха крадешком и говореха тихо, както и че се колебаеха да се приближат.
Реши да не им обръща никакво внимание.
— Благодаря — каза той и върна канчето на Майрин. — За това. И за тази нощ.
— Няма за какво.
— Как разбрахте, че ще имам криза? Защото вие го знаехте, нали?
Младата жена повдигна дългите си коси зад дясното си ухо и показа — там, в кожата ѝ — печат, подобен на този, който Лорн имаше на обратната страна на ръката си. Но нейният беше по-малък и камъкът му беше сив.
— Родена съм с това.
Ето защо, помисли си Лорн, веднага беше почувствал такава близост с Майрин.