Върховното кралство [Рицарят]

Госпожа Мерил беше лилия.

— Лорн Аскариан.

— Вече чух да се говори много за вас, рицарю.

Вместо обяснение погледна многозначително белязаната ръка на Лорн. Но какво посочваше — пръстена или каменния печат? Вероятно и двете.

Като се обърна към прозореца, Лорн сложи Исарис на перваза и загледа светлините на залеза, които очертаваха черните силуети на хребетите. Госпожа Мерил дойде до него и двамата останаха за момент без да говорят, достатъчно, за да забележи, че присъствието на лилията не му беше неприятно. Това изобщо не беше учудващо: лилиите умеят да се харесват, както убийците умеят да убиват.

— Опитайте се да не им се сърдите прекалено.

Лорн се намръщи.

— Моля?

— Видях как се отнасят към вас хората от замъка. А зная и какво сте направили. Не им се сърдете много. Простете им неблагодарността.

— Не ме интересува.

— Наистина ли?

— Не го направих, за да им се харесам.

— Тогава защо го направихте?

Лорн се замисли.

— Някой трябваше да го направи — каза той. — Освен това не бях сам.

— Това не намалява заслугите ви.

— Помислете по-скоро за заслугите на тези, които загинаха.

И внезапно попита:

— Какво искате от мен?

Отначало Лилиите бяха орден на елитни куртизанки. Те продължаваха да са такива, но мисиите им се бяха разнообразили с времето. Красиви, интелигентни и образовани, те пътуваха много и имаха достъп навсякъде, използваха ги като вестители, шпиони, посредници. Дискретни и влиятелни, уважавани, те бяха богати служители и познаваха тайните на влиятелните хора. Но никога не забравяха да пазят собствените си интереси.

Госпожа Мерил не се раздели с миролюбивата си усмивка.

— Исках само да ви поздравя, рицарю. Граф Теожен говори само хубави неща за вас. А и човек не среща всеки ден по някой Пръв рицар.

— Нито някой бивш от Далрот, нали?

Лилията не мигна.

На пръв поглед би могъл да помисли, че е на трийсет или трийсет и пет години, но Лорн отгатна, че е по-възрастна поне с още десет. Спокойно ѝ даваше четирийсет. Това се дължеше на нейната увереност и на дълбочината на погледа ѝ. А също и на малките бръчици в ъгълчетата на очите ѝ. Както и на една ведрина, която младостта не познава. Дължеше се и на уважението, което ѝ засвидетелстваха — уважение, което трябваше да отговаря на ранга ѝ в ордена. Всъщност повечето лилии се оттегляха, щом красотата им повехнеше. Оставаха само тези, които искаха — и можеха — да се издигнат в йерархията.

Оставаха само най-добрите.

— Струва ми се, че бяхте оневинен, рицарю.

Лорн вдигна рамене.

— Това е като белег върху лицето. Няма значение дали ударът е бил заслужен, или не. Няма значение дали този, който го е нанесъл, съжалява, или не…

— И все пак кралят ви повери пръстена на Пръв рицар на кралството. Това означава, че ви дава цялото си доверие.