![Върховното кралство [Рицарят] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/2/vrhovnoto-kralstvo-ricaryat-download.jpg)
Върховното кралство [Рицарят]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Рицарят]». Краткое содержание книги:
Тогава Лорн разбра, че има шанс.
Въпреки коня си, който губеше сили, въпреки змейовете, които завземаха все повече пространство, той разбра, че можеше да се надява да се измъкне. Това щеше да е справедливо. Дори много справедливо. Но само ако конят му издържеше и лошият късмет не се намесеше…
Пое риска да погледне назад.
Лестер беше все така на седлото, но беше изостанал с няколко хвърлея. Зад него змейовете летяха ниско над земята и скалите с големи, мощни размахвания на крилете, с отворена уста и изпъкнали зъби, с пламнали очи.
Изведнъж една сянка надвисна над Лорн.
Наведе се навреме: един змей се спускаше върху него от висините. В последния момент изправи полета си и ноктите му се сключиха в нищото. Изрева от разочарование, докато се отдалечаваше с разперени криле, понесен от инерцията си.
Теожен и Орвейн напуснаха пролома Лаес.
След тях Гаралт.
Лорн го следваше наблизо.
После Лестер.
Те не спряха. Галопираха, без да намаляват и без да се обръщат, щастливи, че са избягали от пещта, от страховитите крясъци, от смъртоносната клопка на процепа. Повечето от змейовете се отказаха, когато започнаха да се отдалечават от пролома и от гнездата, от малките, от яйцата, които пазеха. Бяха преминали. Бяха успели или поне така започваха да си мислят, когато голямата змеица, последната, която продължаваше да ги преследва, удари Лестер и го накара да изтърве стремената. Лорн чу вика му и видя как се изтърколи в праха, докато другите продължаваха да препускат напред.
Лорн взе решение за части от секундата.
Изкрещя и като опъна юздите, накара коня си да спре, да се завърти на задните си копита и веднага да тръгне в обратната посока.
Към Лестер, който вадеше меча си и се клатеше като пиян.
И към старата змеица, която вече се връщаше.
Тя премина втори път. Все още замаян, Лестер я видя в последния момент и успя единствено да се защити от ноктите ѝ. Тя го повали на земята, преди да се обърне обратно малко по-нататък. Лестер успя някак да се изправи. Смело се изправи срещу нея, макар че погледът му беше замъглен. Светът като че ли танцуваше. Планините бяха като вълни и той успяваше единствено да различи силуета на съществото, което се спускаше върху него с крясък.
Това трето преминаване щеше да е окончателно.
Лестер нямаше да оцелее и той го знаеше. Реши да вложи последните си сили в единствения удар, който можеше да нанесе на старата женска. Нямаше да я убие, но щеше да ѝ остави доста лош спомен…
Зае отбранителна позиция.
Лорн се появи в мига, когато змеицата плавно се спускаше върху Лестер с протегнати напред нокти. Конят му се втурна напред, направи невероятен скок и мина под протегнатия врат на влечугото. С юзди, стиснати между зъбите, Лорн размахваше меча си с две ръце. Удари. Скандската стомана проблесна и преряза. Змеицата изрева. Конят изцвили и потрепери. Плисна кръв. Лорн беше изхвърлен от седлото.
Голямата змеица мина покрай Лестер и падна зад него.
Главата ѝ отскочи по-нататък.
Търкулна се…
После спря в една скала.
Лорн някак се изправи на крака с меча в ръка.
Заслепен, прашен, с ударено чело, вдигна очилата си от земята, сложи ги, изчака очите му да свикнат.
Лестер изглеждаше жив.
Тогава Лорн се разтревожи за коня си. Потърси го с очи и го видя: изглеждаше добре. Тръгна към него. После вдигна поглед към висините.
Но небето беше чисто.
Разтревожени от вика на Лорн, Теожен, Орвейн и Гаралт също обърнаха. Скоро и те дойдоха. Орвейн и скандът останаха до Лестер, а Теожен подкара коня си към Лорн.
Лорн бавно се връщаше, като теглеше за юздата преуморения си кон, който леко накуцваше. Спря като видя, че графът се приближава.
Зачака.
На свой ред Теожен спря пред него и остана на седлото. Гледаха се мълчаливо, после графът каза:
— Благодаря.
Лорн кимна.
И като продължи да върви, рече:
— Петима мъже няма да са в повече за това, което ни очаква.
Глава 9
Преминаха един проход, който ги отведе в долината Горлас, и спряха чак вечерта. С падането на нощта бдителността им намаля и с изненада установиха, че опасно дремят, яздейки коне, които се движеха с последни сили и заплашваха да се строполят във всеки един момент. Ала трябваше да напредват на всяка цена, колкото бе възможно. Не знаеха дали са изпреварили гелтите, или не. Едно нещо беше сигурно: те не бяха далеч.
В тъмнината Голямата мъглявина беше особено бледа, а луната я нямаше. Теожен прецени, че е по-разумно да починат на завет до иглолистната горичка на един хълм. И този път лагеруваха без огън. Не ядоха, бяха гладни и изтощени. Знаеха, че нямаше да могат дълго да продължат така — без храна и без почивка. Също така знаеха, че скоро нямаше да имат възможността да заловят гелтите, които преследваха. Трябваше да стане или на следващия ден, или никога нямаше да се случи. След това гелтите щяха да намерят убежище в своята територия и нещастниците, които бяха пленили — ако все още бяха живи — щяха да са изгубени завинаги.