Трескави сънища
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Пендъргаст“ #10
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-66-0
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Трескави сънища». Краткое содержание книги:
Заедно с верния Винсънт Д’Агоста, Пендъргаст се впуска в разследване на мистерията – за да попадне в още по-страшен кошмар, от който сякаш не може да се събуди. Като в трескав сън се преплитат загадъчни събития и тежки въпроси: какво се крие в изоставените постройки сред блатата на Луизиана; кой стои зад покушенията срещу Д’Агоста и дали Пендъргаст сам не е мишена; какви тайни е криела Хелън и дали той познава жената, за която се е оженил? От кого е била убита? И най-вече – защо?
Той ги гледаше през прицела как се приближават към колата, отварят вратите, влизат вътре. Самата мишена седна зад волана, както се очакваше; запали двигателя; обърна се да каже няколко думи на придружителя си; след това изкара колата от алеята. Стрелецът гледаше напрегнато, позволявайки си да издиша, и искаше пулсът му да забави още малко. Щеше да произведе изстрела между два удара на сърцето.
Ролсът взе лекия завой на покритата с чакъл алея с петнайсет мили в час, после забави, когато наближи кръстовището с шосето. Сега е моментът, помисли си стрелецът. Цялата подготовка, дисциплина и предишен опит се смесиха заедно в този едничък върховен миг на завършек. Мишената беше в подходяща позиция. Колкото можеше по-слабо той приложи натиск върху спусъка: не го натисна, само го помилва, съвсем малко, още малко…
И точно тогава с изскърцване на изненада, последвано от силно дращене – една сиво-кафява полевка се стрелна по кокалчетата на ръката му, която стискаше спусъка. В същото време една огромна дрипава сянка, черна на черния фон, прелетя бързо над неговото скривалище.
Ремингтънът изгърмя с трясък, отскачайки леко в ръката му. С гневна ругатня той отблъсна подскачащата полевка и погледна бързо през прицела. Можеше да види дупката в предното стъкло, двайсет сантиметра нагоре и вляво от мястото, където го беше планирал. Ролсът сега се движеше напред бързо, бягаше, гумите изсвистяха на завоя, изхвърляйки след себе си камъчета; като се стараеше да не се паникьосва, стрелецът го проследи с прицела, изчаквайки вълнението да отмине, и отново натисна спусъка.
… Но в този миг той видя бясната активност вътре в колата: набитият мъж се стрелна напред, пресегна се към волана, изпълвайки предното стъкло с туловището си. В същото време пушката изгърмя отново. Ролсът се обърна и спря под странен ъгъл, преграждайки шосето. Триъгълна корона от кръв покриваше сега вътрешната страна на предното стъкло и закриваше вътрешността.
Кого беше уцелил?
Докато гледаше, той видя кълбо пушек да излиза от колата, последвано от пукот на пушка. Милисекунда по-късно един куршум прелетя през храстите на по-малко от три стъпки от мястото, където се беше скрил. Втори изстрел, който улучи нисана със звън на метал.
Стрелецът мигновено се дръпна назад и се изтърколи от леглото в кабината. Когато следващ куршум мина покрай него, той запали двигателя и хвърли пушката на пасажерската седалка, където тя падна върху друго оръжие: пушка със скъсена двойна цев, с украсен приклад от черно дърво. Със скърцане на гуми той отпраши по старата просека, повличайки след себе си талази испански мъх и прах.
Взе завоя, после следващия, ускорявайки до деветдесет километра в час, въпреки състоянието на пътя. Пушките се плъзнаха към него и той ги блъсна назад, като хвърли червено одеяло върху тях. Още един завой, още скърцане на гуми и вече можеше да види щатската магистрала пред себе си. Едва сега, приближавайки се към безопасността, той си позволи да бликнат от него неудовлетворение и разочарование.
— По дяволите! – извика Джъдсън Естерхази и започна да блъска с юмрук върху таблото. – Мътните да го вземат!
42.
Ню Йорк сити
Д-р Джон Фелдър вървеше по дългия хладен коридор в охраняваното отделение на „Белвю“, придружаван от един пазач. Дребен, слаб и елегантен, Фелдър знаеше отлично колко много изпъква той на фона на всеобщата мръсотия и контролиран хаос на отделението. Това беше второто му интервю с пациентката. В първото бе задал всички обичайни, задължителни въпроси, водейки си точни бележки. Бе направил достатъчно, за да удовлетвори законните си отговорности като съдебно-назначен психиатър, който трябва да даде компетентно мнение. Всъщност бе стигнал до категорично заключение: жената бе неспособна да различи правилно от грешно и затова не бе отговорна за действията си.