Глутница ангели

Паху се качи отпред до Шобан: упътваше я по невероятно тесните междуселски пътища как да стигне до осеяния с боклуци палатков лагер в покрайнините на Джендемия. Направо ми олекна, че сме в такава малка кола — непрекъснато закачахме страничните огледала на автомобилите, които идваха срещу нас. Накрая стигнахме в така наречения къмпинг: три ръждясали каравани и десетина-петнайсет ярки палатки с какви ли не размери. Теренът тук-там беше разкалян и бе обрасъл с бурени и висока трева. Недалеч пасяха две кранти. Насред къмпинга се възправяха три наредени в кръг големи камъка, украсени с графити, които, след като се взрях, видях, че са келтски руни. Няколко мръсни полуголи хлапета се катереха по тях и играеха на криеница. Видях някакъв космат мъжага, който спеше в брезент, окачен на дънерите на две изсъхнали дървета. Голямото му бяло шкембе беше увиснало от люлката като превтасало тесто. В сянката, която хвърляше, седеше блондинка само по бикини, който кърмеше голо пеленаче. Инстинктивно извърнах очи, когато видях как по гърдата й се стича струйка кърма, но това не притесни ни най-малко и нея, и, доколкото видях, околните. От палатките излязоха двама мъже, дочули двигателя на автомобила — до тях Паху изглеждаше самото въплъщение на чистотата.

— Божичко, приземили сме се право в „Избавление II“ — простенах аз. — Видя ли и дете с банджо, си вдигам чукалата, така да знаете.

— Това, Марти, са Пътешественици — обясни Ума.

— Новият сериал на „Стар Трек“ ли?

— Пътешественици от Новата епоха — поправи ме индийката.

— Е, сега вече всичко е ясно — отбелязах аз.

— Чекиджия — смотолеви Паху.

Слезе още в движение от колата. Приближи се на пръсти към мъжа в люлката и го шляпна по шкембето толкова силно, че враните по съседните дървета се разлетяха уплашени. Шишкото подскочи като ужилен — беше побеснял. Но щом видя Паху, се ухили до уши и нададе лъвски рев. Претърколи се учудващо леко от люлката и сграбчи Паху в мечешката си прегръдка така, че го вдигна във въздуха. Жената с детето се изправи и също прегърна Паху веднага щом мъжагата го пусна. И тя стърчеше близо педя над него и лицето му опря в гърдата, с която тя не кърмеше пеленачето, а то се разпищя. Влизах му в положението — и аз не обичам да си деля с никого благинките.

Появиха се още неколцина Пътешественици, призовани от рева на шишкавия мъж. Всичките приличаха на дрипльовци, и те като Паху бяха облечени в панталони в защитен цвят и домашно шити пъстри блузи. Мъжете бяха с неподравнени бради и мустаци, повечето бяха с дълги коси. Жените също бяха с дълги коси, боядисани във всички цветове на дъгата и окичени с толкова мъниста и дрънкулки, че преспокойно можеха да откупят цели шест пъти остров Манхатън48. Всички в палатковия лагер нямаха и трийсет години и аз изпитах чувството, че съм пропаднал в тунел на времето и съм се озовал в 1967 година. (Между другото, преди години ме поканиха да участвам в „Тунел на времето“, сериала, където героите се връщат назад във времето, отиват в Пърл Харбър, а Джеймс Дарън49 се среща със самия себе си като дете.) С тази разлика, че пасмината тук бе разкрасила себе си и своите вещи не с мирни лозунги, а с какви ли не руни и други не по-малко езотерични символи. Ума бе особено заинтригувана от тях.